Камино де Сантяго - I част

        

Камино!
Камино е мечта! 
Една от най-страстните ми. А аз имам много. И си ги сбъдвам. 
С постоянство, упоритост и помощ от горе.
Пътувам! 
Пътувам в Испания и пиша. До преди няколко месеца това изглеждаше невъзможно. Когато преди година за първи път чух за Камино си казах колко е хубаво да се изживее. Но толкова далече, за толкова време, толкова средства.. Как да се разделя и със семейството си за толкова дълго..
И го забравих.
Но Камино не се забравя.
Камино е магия! 
Магия, която те завладява още преди да го осъзнаеш. Трудно се описва с думи. Усеща се! Скоро сама потърсих информация. Започнах да чета всичко за пътя до Сантяго. Четях. Разглеждах снимки. Усещах всичко толкова осезаемо, че все едно съм била там. Някога.. И вече знаех, че ще отида..
Камино е съдба! 
Казват че сам избира хората, които да го извървят. 
И ги зове. Изпраща им знаци.
И така някак неусетно завладя напълно мислите ми. Всяка вечер заспивах с мечти за Камино. Всеки ден мислих за него. Толкова силно го исках, че на моменти беше дори болезнено. Духом бях все там. По Пътя..
А пожелаеш ли си нещо, за което копнее цялата ти душа.. Повярваш ли в него истински.. Дори да изглежда невъзможно.. Вселената ще се подреди така, че то да се сбъдне. 
И.. няколко месеца след това имах самолетни билети за Испания.
Започна и трескавата ми подготовка. Толкова вълнуващо е да се готвиш за Камино. Няма да скрия, че имаше моменти, в които се страхувах. 
Цял месец. Сама. В непозната държава. Само с една раница. Не знаех дори езика. Започнах да уча испански, въпреки че имах много малко свободно време и ми предстояха държавни изпити. Последно пренареждане на раницата, която ме чакаше готова зад вратата дълго преди така очаквания ден.
И ето ме днес. 
Решила да си подаря Камино. 
Пиша пътувайки. Не знам какво ме очаква. Но знам, че ще бъде неповторимо. Защото това е моето Камино!

Написах тези думи в малкия бележник, който носех в раницата си. Пътувах в автобус за Памплона. Град в Испания, през който минава Камино. Няколко дни след това отново щях да бъда в този град, вече като пилигрим (поклонник). Но да започна отначало.
Камино е древен поклоннически път, започващ от едно малко градче в южна Франция - Сен Жан Пие дьо Пор, минаващ през Пиринеите и през цяла северна Испания. Казват че минава точно под Млечния път и черпи енергията на звездите. Пътят е дълъг около 800 км и се изминава пеша. Крайната точка е катедралата в Сантяго де Компостела, но мнозина след това продължават към океана. На брега на Атлантика на нос Финистере е символичния нулев километър на Камино. Според древните там било края на света. Днес хиляди хора от целия свят вървят по пътя на Свети Яков. Един от учениците на Христос. Закрилник на Испания. Мощите му се намират в катедралата в Сантяго. Всеки има лични причини да поеме по Камино. Религиозни.. Духовни.. За други е просто приключение. Или всичко в едно. Каквато и да е причината всички са единодушни. Камино те променя. Обръщаш се към себе си. Намираш се. Тласка те към мисли за живота и себепознание. Поклонението е като почистване на душата и тялото. От всичко, с което сме затрупани в ежедневието. От фалша.. От егото.. От суетата..
Камино е осеян с жълти стрелки, които те водят. Пресича Пиринеите и преминава през няколко автономни области на Испания. През малки селца и големи градове. Отличителен знак на всеки пилигрим е мидената черупка с червен тамплиерски кръст. В древността рицарите тамплиери са защитавали поклонниците по пътя, които често били ограбвани от разбойници. Камино се изминава пеша за около месец. Вечер се спи в албергета (приюти) за пилигрими. Някой от тях се намират в църкви и замъци по пътя. Всеки поклонник има паспорт (креденсиал), в който получава печати от всички населени места, църкви, музеи и албергета, през които преминава. Те служат като доказателство, че разстоянието е преминато пеша. Въз основа на този креденсиал в Сантяго се издава специална Компостела (сертификат). В катедралата има и тържествена Меса (католическата литургия) за всички изминали Пътя. Това е така нареченият класически или Френски път. Включен е в списъка за световно културно наследство на ЮНЕСКО, защото минава през редица културни и исторически паметници. Има и други пътища. Цяла мрежа от маршрути тръгващи от Испания, Франция, Португалия, Италия.. Всички водят до Сантяго де Компостела и мощите на светеца. Могат да се изминат пеша, с колело или на кон. В миналото Камино е започвало от вратата на дома на поклонника. В известен смисъл днес също е така. Казват, че Камино започва от момента, в който решиш да го извървиш. И никога не свършва. Защото краят му е едно ново начало.
По него се върви от векове. В наши дни са го минавали папа Йоан-Павел II, известният бразилски писател Паулу Коелю описал преживяването си в книга. Също актрисата Шърли Маклейн вдъхновила хиляди хора да поемат по Камино с нейното пътуване на духа. На мен лично ми въздействаха най-много пътеписи и книги на много българи вървели по Пътя. Всеки може да ги открие в интернет. Както и филмът "The Way" с Мартин Шийн. Една стойностна история, която гледах няколко пъти преди да замина и след това.

Моята раница

  И така на 1 юли 2017 г. с трепет в сърцето и със смесени чувства на радост и голяма доза притеснение от неизвестното, нарамих тежката раницата и се отправих към летището. Тук искам да вметна за всички, които мечтаят за Камино, но не им достига смелост поради многото неизвестни. Дали ще се справят с транспорта.. къде ще спят или не знаят езика. На мен не ми се отдават езиците, а и не бях летяла със самолет. Опит нямах, но за сбъдване на мечтите трябва само смелост. Смелите действат въпреки страха. Защото има ли желание има и начин. Сама си организирах полетите и датите за отиване и връщане месеци преди да тръгна. Закупих предварително дори автобусните билети от испанските превозвачи, с които трябваше да пътувам до началната точка на Пътя. За един автобус, с който пътувах от Барселона се оказа, че няма места. Разбрах го като се опитах да си резервирам билет онлайн. Ставаше въпрос за нощен превоз и ако не се кача на този автобус трябваше да търся нощувка в Барселона и да пътувам на следващата сутрин с влак. Това намаляваше времето ми за изминаване на Камино и финансите ми. Реших да пиша на фирмата превозвач. Разбира се с помощта на гугъл написах едно писмо, което може би е звучало смешно, предвид как превежда преводача. Но свърши работа. Тук искам да похваля испанците за бързата реакция. Изпратих писмото чрез формата за контакт в сайта им и само след няколко минути получих отговор. Казаха, че ще направят запитване и ще ме уведомят. На следващия ден бях истински изненадана. Фирмата беше предвидила по-голям автобус след моето запитване. Казах ви за Вселената и силните желания, нали? Свободни обаче бяха само последните седалки в автобуса. Резервирах си място и платих с карта. Малко се притесних, защото винаги ми става лошо и дори повръщам в автобуси и пътувайки отзад положението щеше да е още по-трагично. Но Вселената си знае работата. Разпечатах си билета, но не знам по каква причина 2-3 дни преди да тръгна, отново влезнах в сайта да си погледна резервацията. Въвеждам си кода и виждам опция за смяна на мястото. Поглеждам пак схемата на местата в автобуса и виждам, че първата седалка до прозореца е свободна. А всичко беше заето, когато купувах билета. Разбира се веднага си я смених. Другото ми притеснение беше, за това как щях да се придвижа от летището на Барселона до автогарата, от която тръгва автобуса. В интернет не успях да намеря точно описание за транспорт до там. Трябваше да решавам проблема на място. И отново Вселената подреди нещата. На летището всичко мина добре. Първият ми полет също. И там се притеснявах да не повръщам, но се оказа, че освен влака самолета е другото превозно средство, в което не ми става лошо. Дори ми хареса. Мисля, че мога да летя всеки ден. От долу самолетите са толкова малки, но не предполагах, че и там горе ще го почувствам така. Все едно сме детска играчка. Прашинки в безкрая. Кацнах в Барселона и вече на чужда земя трябваше да се справям някак сама. Испански научих малко и крайно недостатъчно да водя разговор. Можех да попитам евентуално нещо, но нямаше и да имам представа какво ми отговарят. Остана английския.. Там пък е обратното. Разбирам повече, от колкото мога да кажа. А и не бях преодоляла още бариерата да се престраша да говоря. После, когато вече нямах избор разбрах, че не е толкова страшно. Летищата обаче са много добре организирани и дори нищо да не знаеш бързо се ориентираш. Стигнах до лентата за багажа. Чаках си раницата и се оглеждах за други българи от моя полет, които евентуално да попитам. Пред мен едно семейство се чудят как да излезнат от летището, където трябвало да ги посрещнат от хотела, в който са резервирали. Нямаше смисъл да питам тях. Чух друга българска реч. Обърнах се и видях жена, която говори по телефона. Изчаках да си приключи разговора и я попитах дали знае как да стигна до въпросната автогара. И за мой късмет тя също отивала там. Каза ми да тръгна с нея. Много се зарадвах. Минахме през някакви тунели и се качихме на някакъв влак, който отива до там. С жената се заприказвахме. Тя живеела в Испания от много години и се оказа, че също като мен е медицински лаборант. Скоро разбрах, че имаме и общи познати. Колко е малък света. С нея прекарах почти 2 часа, но си говорихме много. Тя беше моя ангел и аз вярвам, че Камино ми я изпрати. Сега поддържаме връзка чрез интернет. Следяла е цялото ми пътешествие от постовете ми във фейсбук. След като се върнах тя ми написа едно от най-милите писма, които съм получавала. Благодаря ти М.
Преди да тръгна се притеснявах много за това как ще стигна до Пътя. Имах някаква вътрешна увереност, че стъпя ли на Камино всичко ще бъде наред. Но до тогава.. Автобуса, с който пътувах от Барселона пристигна в Памплона в 4 сутринта. Спря в един гараж на подземна автогара, която обаче е затворена до 7 часа. Слезнаха много хора, но всички тръгнаха нанякъде. Явно бяха местни и се прибираха. Автобуса също обърна и потегли. Следващия автобус, който трябваше да ме откара до Франция тръгваше чак в 10 часа. Огледах се. Бях в едно подземие, в което имаше 3 дървени пейки и няколко скитника спящи върху тях. Изплаших се. Видях стълби, които ме изведоха навън. Беше тъмно като в рог и много студено. Горещата Испания ме посрещна хладна. Видях мъж и жена като мен с раници на гърба, които слизаха надолу към подземието. Реших да тръгна след тях. Те също ме видяха и ме заприказваха. Първият им въпрос беше дали съм тръгнала за Камино. Разпознахме се, защото си приличахме по спортното облекло и големите раници. И те са били в автобуса, качили се горе, но като разбрали, че няма нищо отворено решили да стоят в гаража, защото там беше малко по-топло. Оказа се, че са от Хърватска и много се зарадваха като разбраха, че съм българка. Те били планинари и няколко пъти са били в България на преходи в Рила и Пирин. Помолиха ме да говоря на български, защото разбират. Те също бяха ангели пратени ми от Камино. Заедно спахме на пейките в гаража докато отвори автогарата. Скитниците пък станаха да ни освободят място. Един от тях легна направо на цимента. След тази им постъпка вече не се страхувах от тях. На сутринта пихме кафе с двойката от Хърватска и си говорихме за Камино. На смесица от английски, български и хърватски. След това се разходих из Памплона и видях за първи път символите на Пътя – стрелката и мидата. Беше много вълнуващо. Сбъдвах мечта. Естествено се изгубих из тесните улички на града, въпреки че внимавах да запомня от къде минавам. В този ранен час почти нямаше хора, но видях едно момиче, което попитах с бедния си испански за автогарата. И о, чудо! Тя ме разбра. Дори тръгна с мен, за да ми покаже пътя. Испанците са много сърцати. Винаги готови да помогнат. Върнах се и заедно с новите ми познати пътувахме с друг автобус за френското градче начало на Камино. В Сен Жан отново заедно намерихме пилигримския офис, където ни регистрираха и ни дадоха паспортите. Разделихме се, защото те поеха по Пътя веднага, а аз останах да нощувам там. Повече не се видяхме. След това имах много такива срещи. Хората на Камино ти стават някак близки независимо, че срещата ви е била кратка. Има и други, с които си разменихме контакти и още поддържаме връзка чрез интернет. Трети, с които пък сме се поздравявали само с Buen Camino (на добър път), но пак няма да забравя никога.

Паспорта

Камино! Бях там. Извървях го. Към днешна дата знам, че искам и ще отида пак. Липсва ми! Спокойствието. Красотата. Тишината. Смирението. Щастието. Пътят е неописуем с думи. Чувствата необясними. Енергията усещам дори и днес тук, на хиляди километри разстояние. Не знам дали съм избрана да го извървя или всичко е само в главата ми. Не знам каква сила има там, но ме привлече като магнит и продължава да ме зове. Как се чувствах на Камино ли? Там нямаше вчера или утре. Имаше само днес, Пътят и аз. Всичко беше толкова простичко. Сутрин ставаш и тръгваш. Просто вървиш. Крачка след крачка. Километър след километър. Всичко ти носи радост. Следобед се настаняваш и въпреки, че всеки ден спиш на различно място се чувстваш като у дома. Уютно и сред близки. И всяка сутрин поемаш отново. Всеки ден е различен и неповторим. Преди да замина няма да скрия, че си задавах въпроси. Ами ако ми омръзне? Ако не ми се върви? Ако Камино не е това, което съм си представяла? Много повече е! Магия е! Завладя ме преди да тръгна, а там ме плени завинаги. Нямаше ден, в който да не ми се върви. Ранния час, в който ставах не ми тежеше. Всеки ден тръпнех да разбера какво ще ми поднесе Пътят. Усещания. Емоции. Гледки. Познанства. На Камино има от всичко. Но най-много щастие. И любов. На Камино не изпитваш лоши чувства. Не се сърдиш, не се обиждаш. Прощаваш всичко и изпитваш любов и благодарност към всички. Странно е. И мистично. Изпълват те само чисти чувства. Обливат те. Просто така. Без условия. Без надежди. Без очаквания. Тази невинност на мислите, вярата, доверието.. трудно се постигат в ежедневието. Но на Пътя е друго. Камино е друг свят. Там си спокоен и няма от какво да се страхуваш. Знаеш, че всичко ще бъде наред. Чувстваш се сигурен. Отваряш всичките си сетива. Попиваш всичко като малко дете с чисто съзнание. За това преживяването е толкова силно и толкова истинско. В същото време някак нереално. И пристастяващо. Просто Камино!

Мидата

  Искам да ви разкажа и за знаците. На пръв поглед това са малки случки. Може би случайни съвпадения. А може би не. Може и те да са само в главата ми. Но те ми дадоха увереност, че мога да сбъдна мечтата си и ме подтикнаха да действам. Както споменах, не знаех нищо за този път до преди малко повече от година. Обичам планините и изкачването на върхове. Един ден търсейки информация за прехода Ком – Емине в интернет, попаднах на статия за Пътя. Беше от жена била на Камино няколко пъти. Разказът и беше много увлекателен. Прочетох го и си казах, че тя е щастливка, защото аз за цял месец в Испания не мога дори да мечтая. Това беше. Забравих го. Но семенцето вече се е посяло. Покълна бързо и незабележимо. Един ден си спомних за този път, но не се сещах за името. Потърсих го като път в Испания и отново ми излезе същата статия на същата жена. По-късно се запознах лично с нея. Тя беше моето най-голямо вдъхновение. Дори ми се обади докато чаках полета си на летището. Пожела ми Буен Камино и ми каза, че няма от какво да се притеснявам. Благодаря ти В.  Когато отново четях същата статия, изпитах странно усещане, че вече съм била там. Стреснах се и я затворих без да я дочета. Все още не мога да си обясня защо. Затваряйки страницата мислех, че отново ще го забравя. Много скоро обаче семенцето, което е продължило да расте, напомни за себе си. И аз вече знаех, че ще отида. Започнах да търся повече информация за Камино. Някак неусетно всеки ден четях нещо свързано с Пътя. Открих книгите, филма, множество пътеписи. Гледах снимки и онова чувство, че съм била там не ме напускаше. Много от гледките и забележителностите ми бяха познати. Може и да съм гледала толкова много снимки, че просто така да ми се е струвало. Постепенно без да ми е било цел вече знаех основните точки по Пътя. По-големите градове, ключови места, ритуали изпълнявани от поклонниците. Запознах се и с автора на няколко книги за Камино. Той също ми даде ценни съвети. Благодаря ти Р.  Знаците ставаха все повече. След това случайно разбирам, че моя колежка също е минала част от Пътя. За рожденият ми ден тя ми подари мидата, която закачих на раницата си и с която извървях своето Камино. Това беше много скъп за мен подарък. Благодаря ти Г. 
Не можех да спра да мисля за Пътя. Започнах да си купувам разни неща, които решавах, че ще ми трябват за там. Все още не знаех кога и дали ще имам възможност да отида, но нещо ме караше да си купя спален чувал, испански разговорник и куп други неща.. Докато един ден не реших да си купя и самолетните билети с дата за връщане малко повече от месец. Да отсъстваш толкова време от работното си място е малко трудно, а какъв по-подходящ момент от смяна на работата, която ми предстоеше. Реших да действам. Когато купих самолетните билети, не казах на близките си. Преди време бях на една среща организирана от българка живееща на Камино. Там се сподели мнение, че най-важната стъпка е купуването на билета. И ако не искаш Камино да остане само мечта, трябва да я направиш. Направих я, но отново се изплаших. Не знам защо. В същото време бях толкова щастлива. Беше много емоционално. На същата тази среща се запознах с жена скоро вървяла по Пътя, с която разменихме контакти. Писах и в деня, в който купих билетите. Тя ми се обади и разговора с нея ми помогна много. Благодаря ти Н. След това всичко постепенно се подреждаше по възможно най-подходящия начин. Вземеш ли решението, направиш ли първата стъпка, съдбата ще подреди останалото. 
Скоро след това и раницата ми с всичко необходимо беше готова и ми оставаше само да чакам. Времето вървеше бавно. Понякога беше дори болезнено. Непрестанно мислех за Камино и си представях, че съм там. Не знам как успях да се съсредоточа за изпитите, но и тях взех успешно. Така очаквания ден дойде и всичко след това е като един сън. Поглеждайки назад, понякога се питам случи ли ми се наистина. Беше като приказка и толкова хубаво.. Аз нямам дар слово, но казват, че на Камино ти се пише. Повечето пилигрими вечер с тетрадка и химикал в ръка описват деня си. Там аз само си нахвърлях някой неща, за да не ги забравя, но сега няколко месеца по-късно наистина ми се пише. За това реших да опиша своето Камино, така както го видях и почувствах. Докато бях на Пътя много хора ми писаха и ме подкрепяха. Получих толкова много съобщения и толкова мили думи. Не съм свикнала на такова внимание и това наистина ме трогна. Знам, че не аз самата съм причината. Причината е Камино. Камино въздейства на хората дори от разстояние. Вярвам в колективната енергия и тази енергия на всички, които ме подкрепяха, много ми помогна. Благодаря Ви! Няма да цитирам имена, защото са много. Някой от тях дори не познавам лично, но искрено благодаря на всички.

Моето Камино!
Сен Жан Пие дьо Пор – малкото френско градче, в което остана част от мен. Напомня ми на Банско. Сгушено в планината със стръмната си централна калдъръмена уличка с кафета и магазинчета за сувенири. Плени ме с тези еднакви бели къщи с червени покриви. С тези толкова зелени Пиринеи обграждащи го от всички страни. И френската реч... има нещо много романтично в този език. Красивият мост над река Нив. Часовниковата кула позната ми от филма за Камино.  Пилигримския офис, мястото където получих пилигримския си паспорт. България не беше в списъка при регистрацията ми. Вписаха ме под чертата. Служителят беше много любезен, даде ми напътствия за първия ден през Пиринеите и карта. Разказа ми колко километра е прехода, къде мога да си налея вода, списък с населените места и албергета по пътя. А аз бях като хипнотизирана. Не можех да повярвам, че съм там. След това се регистрирах и в албергето. Още си спомням червените двуетажни легла. Аз бях на горното. Тези албергета представляват нещо като хостели или нашите хижи. Най-често в едно или няколко големи помещения има много двуетажни легла. Някой от по-големите са с повече от 100 места. Има бани, тоалетни, напълно оборудвани кухни, столова, перално помещение. Повечето от тях имат и двор, където вечер се събират пилигримите. Похапват, пеят, говорят си. Всички са усмихнати и щастливи. Имах цял свободен следобед в това градче. Разхождах се. Снимах много. Купих си сувенири. В стаята всички се поздравявахме и усмихвахме плахо. Тази първа вечер почти никой не разговаряше. Всеки беше сам с мислите си, но вълнението на всички се усещаше във въздуха. Заспах рано, изморена от пътуването и силните емоции. Ето нещо, което съм записала в бележника си този ден:

 Казват, че Камино е изпитание на психиката, физиката и волята на всеки тръгнал по стъпките на апостол Яков. Цялото ми същество копнее да върви по този Път. Моля се на Бог да съм здрава, да имам волята, търпението и силата да премина през предизвикателствата на Камино. Ако ме допусне да стигна до Сантяго и до океана. И да се завърна жива и здрава у дома.

                
               

Общинското алберге

Пилигримския офис

  Ден 1  Сен Жан - Ронсесваиес (25 км)
  Първият ми ден. Няма да го забравя никога. Направо летях от еуфорията и адреналина. От красотата на Пиринеите. Та аз вървях по Пътя на мечтите си. Бях там. На Камино. Няколко пъти си го повтарях на глас. Исках да го чуя, защото не можех да го повярвам. Мислех си, че ако се ощипя, ще се събудя и ще се окаже само сън. Но беше истина. Трябваха ми няколко дни да го осъзная. Най-емоционалните ми дни. Пиринеите бяха мъгливи. Не се виждаше дори на два метра разстояние. Изведнъж мъглата се вдигаше и пред очите ми оживяваше истинска приказка. Толкова наситено зелени поляни с пасящи кончета, крави и овце. Само 2-3 минути и гъстата мъгла отново обгръщаше всичко. Чувах само звънчетата и блеенето на овцете. Вървях и след известно време всичко се повтаряше. Мъглата се вдигше като завеса и пред мен оживяваше още по-красива и още по-зелена картина. Траеше кратко, но беше толкова хубаво, че чаках вдигането на мъглата като подарък. Подарък за сетивата. Изведнъж пред мен изникна една каравана. Един мил човек продаваше горещ шоколад на изморените пилигрими. Сложи ми печат в паспорта. Прочете от къде съм и попита как е благодаря на български. Повтори развалено след мен. Толкова беше мило. Усмихнах се и продължих. Преминах в Испания в област Навара. Разминавах други поклонници. Поздравяваха ме с Buen Camino. Чувах се как повтарям тези думи в отговор. И още не можех да повярвам, че вече съм там. 

765 км до Сантяго де Компостела

Неусетно стигнах до манастира в Ронсесваиес. Тази втора вечер спах там. Условията бяха много добри. След душ и пране на дрехите излезнах да се разходя. Учудващо е колко бързо се адаптираш към всичко. Банята след часовете преход е задължителна. Прането на дрехите също. Пилигримите носят целия си багаж на гръб. Раницата е най-добре да не е повече от 10% от собственото тегло. Моята беше повече. Не успях да се събера в 5 килограма. Заедно с водата първите дни носех около 9 килограмова раница. Учудвах се, че не я усещам. Сигурно от адреналина, но наистина не ми тежеше. Само че тялото ми не мислеше така. Разбрах го късно, но за това ще разкажа по-късно. Дрехите, които се носят са само 2 -3 чифта и за това се пере всеки ден. В Ронсесваиес бях на първата си Меса. Това е католическата литургия в църквата. По Камино има множество храмове и катедрали. Посещавах всички отворени църкви. Не разбирах почти нищо от думите на свещениците, но ритуала ми въздейства. Много по-различен от православната литургия, а на края имаше благословия за пилигримите. Прочетоха всички държави, от които има поклонници този ден. Чух като казаха и България. Като цяло в храмовете, по време на вечерната Меса имаше повече местни хора и много малко пилигрими. За повечето от тях Камино е по скоро пътешествие или духовно пътуване, отколкото религиозен път. Аз съм вярваща, но не тръгнах по религиозни причини. Католическите храмове не означаваха нищо за мен. Не вярвам в църквата като институция. Вярата си я нося в сърцето. Но не мога да скрия, че техните храмове ме впечатлиха. Не само с архитектурата си. Самото отношение на испанците към църквата. Отношението на свещениците към хората. В църквата можеш да снимаш и да си разглеждаш телефона. Децата могат да си играят на пода без да пазят тишина. Хората се чувстват в храма като у дома си. Говорят си свободно със свещениците и дори се шегуват. След Месата често всички се събират в двора на църквата и заедно със служителите от храма разговарят дълго и приятелски. Не мога да не сравня с нашата литургия, която е меко казано скучна и някак подтискаща. В църквите по Камино също поставят печати. Креденсиала е един от любимите ми спомени. Това събиране на печати е като детска игра, която много ми хареса. Всички са много различни и уникални. Повечето изобразяват нещо типично от града или региона. Разглеждайки си ги днес, ми напомнят за много от местата, които посетих. Понякога на Пътя може да видиш масичка и самотен печат върху нея, за да си подпечаташ паспорта сам.

Първия ден се запознах с Джон от Англия, който трудно изкачваше едно стръмно възвишение в Пиринеите. Разминавайки го ме заговори. Каза че му е много студено и иска вече да си почине. Похвали ме, че съм много бърза и попита от къде имам тази енергия. По-късно се срещнахме и в албергето. Редовните въпроси, които всички си задават на Пътя са от къде си, от къде стартира, кога, колко километра извървя днес и до къде ще вървиш. Джон имаше само една седмица и решил да върви от Сен Жан до Памплона. Само три дни. Каза, че не обича да върви пеш, но искал да се докосне до Камино. Останалите дни имал резервация в Памплона, където искаше да участва в надбягването с бикове. Това е известния фестивал Сан Фермин, който се провежда юли месец всяка година и привлича хиляди туристи от цяла Испания и не само. Джон беше веселяк и беше тръгнал да се забавлява. С него също не се видях повече. Този първи ден се запознах и с Матея от Загреб. Силно религиозен млад мъж, с когото се засичахме често първите дни и понякога вървяхме за кратко заедно.

 

                                         
                                                                   Ден 2  Ронсесвалес – Ларасоаня (27 км)

Вторият ден също беше много красив. Преминах през много малки и много подредени селца с най-красивите къщи, които съм виждала. С толкова много цветя по фасадите. Прииска ми се да живея в едно такова малко китно испанско селце, в една такава хубава къща. Представих си го. След това вървях дълго през гора. Преминах през красив каменен мост, след това още един. Следвах жълтите стрелки, които са навсякъде. По табели, по дървета, по камъни, по асфалта, по стените на къщите, по оградите. Има толкова много стрелки, че дори и дете не може да се загуби на Камино. Вървях сама и се наслаждавах на природата. Около мен имаше и други пилигрими. Някои бяха двойки, други предимно корейците на по-големи групички, но имаше и много хора сами като мен. Казват обаче, че на Камино никога не си сам. И това е точно така. Разминаваш непрестанно други поклонници. Виждаш ги пред теб и зад теб. По кафетата, които изобилстват по пътя също се срещаш с много от тях. Всички се поздравяват и усмихват. С някои от тях се заговаряш и вървите заедно известно време. В албергетата онази неповторима атмосферата се създава от пилигримите. Това са хора, с които си на една вибрация. И не можеш да се почувстваш самотен. Пътя, който вървим ни сближава. Ние сме Пътя. И Пътя е в нас. Срещнах един пилигрим, който буташе двете си деца в специално пригодена количка. Едното детенце се разплака, а таткото започна да пее. Бута с усилие количката по неравната чакълестата пътека и пее. Стана ми толкова мило и се просълзих. Поздравих и помолих да ги снимам. Стигнах до едно селце Субири, което е края на етап. Там обядвах, но реших да продължа още 6 км до следващото село. Камино има установени етапи. Това са селища, в които има повече албергета, защото там нощуват много от поклонниците. Средно тези етапи са за около 20 - 25 км на ден. Много хора се водят по тях, но в зависимост от индивидуалното темпо всеки решава по колко километра да върви. Във всяко населено място има поне едно алберге и за това всеки може да си определи сам етапа за деня. Селищата на установените етапи са по-оживени, дори и да са малки. В тях има повече магазини, аптека, заведения. Другото, което се забелязва е, че след даден етап пътя опустява. Повечето хора приключват с вървенето за деня около обяд. По това време отварят и албергетата и вече можеш да се настаниш, да си починеш, да си напазаруваш за вечеря, да се разхождаш из града или селцето и да разглеждаш забележителностите. Решавайки да продължа много често с километри не съм виждала други пилигрими на Пътя. Разбира се има и хора, които вървят до късно следобед. Всеки усеща Камино по различен начин. Продължавайки този ден срещнах само един човек. Той ме поздрави и закрачихме заедно. Мъжът беше около 60 годишен испанец. Не знаеше и дума английски. Но успяхме някак си да общуваме. Казва се Аестасио и е от Толедо. Тръгнал е от Сен Жан, но ще върви само до Бургос. Един от най-големите и забележителни градове по Камино. Когато научи името ми каза, че внучката му също се казва Адриана. В албергето той ме запозна с испанско семейство, с което се срещах много често след това. Семейството беше от трима – майка, баща и син. Интересното при тях беше, че само майката и синът вървяха по Пътя, а бащата ги чакаше с колата и багажа във всяко следващо алберге. Те не носеха раници, но всеки сам решава как да измине пътя си. В албергето на Ларасоаня се срещнах с много интересни хора. Имаше едно малко слънчево дворче, където се събрахме всички. Запознах се със Симона. Това е момче от Сардиния, което има само 20 дни като време. Решил е да тръгне по Камино, а догодина да си го извърви от там до където ще стигне. Симона беше много интересен човек с интересна професия. Механик на хеликоптери. От него разбрах, че красивата Италия е в криза. Той се оплакваше от управлението, липсата на работа и скъпия живот. Каза, че има много имигранти, които създават проблеми, но полицията не прави нищо. Каза също, че много италианци напускат родината си заради лошия живот. Тук срещнах отново Матея. Подари ми една икона с Дева Мария и Младенеца. Беше много въодушевен, каза че е истински щастлив на Камино. В кухнята на албергетата не можеш да останеш гладен. Всеки приготвя по нещо и предлага на другите. Има и заведения, в които се сервира пилигримско меню, но порциите за сам човек са огромни. Повечето хора си пазаруват от хранителните магазини и си готвят сами. Кухните са напълно оборудвани. Има и оставени продукти от други поклонници. На дворчето в Ларасоаня имаше богата трапеза. Симона беше приготвил разбира се паста. Матея предлагаше супа. Испанското семейство правиха сандвичи. Аз си бях купила тортия (омлет с картофи и яйца). Някой направи салата. Беше много приятно. Хапвахме и си говорехме. Въпреки различните ни езици се разбирахме. Това е онази атмосфера, за която говоря. Заради която хиляди пилигрими извървяват Камино отново и отново.

                          

                                                                                   Ден 3  Ларасоаня – Зарикиеги (26 км)

Сутринта Аестасио ме чакаше. Не сме се разбирали. Беше спонтанно. Както всичко на Камино. Тръгнахме заедно мълчаливо. Беше тъмно. Вървяхме през гора. Стигнахме Памплона. Един от големите градове по Камино, в който пристигнах от Барселона онази сутрин и спах на пейката в подземния гараж. Беше рано едва 9 часа. Реших да разгледам града, но да продължа. Аестасио също каза, че няма да нощува тук. В Памплона беше много оживено. Имаше много туристи. На следващия ден започваше фестивала Сан Фермин. Градът се подготвяше. Имаше украса навсякъде по улиците и сградите. Фигури на бикове. Знамена. Хора облечени в бяло с червени шалчета. Следващите дни във всяко кафе погледите бяха вперени  в телевизиония екран, където излъчваха борбите с бикове. На всяка Меса в църквите свещениците отправяха молитви за участниците в Сан Фермин. Защото освен забавата от надбягването с бикове, които се пускат по улиците на града, може да има и жертви. В едно кафе спирайки да си почина и разхладя с някаква напитка, се заговорих с друг пилигрим, който каза, че върви за пети път по Камино. Вървял е и зимата през януари, когато има сняг и почти няма поклонници. Повечето от албергетата също не работят зимните месеци. Когато разбра, че съм от България сподели, че голямата му любов било момиче от Велико Търново.Имаше татуировка за нея с надпис „My angel”. В първото селце след Памплона Аестасио реши да спре. Имаше проблеми с кръста и каза, че не може да върви повече. Разделихме се и продължих сама. По Пътя срещнах възрастна двойка, които бутаха огромни колички на две колела. Бяха от Германия. Тръгнали са от дома си. Преди месец. Преминали през цяла Франция. Нощували на палатка. Той е за 10 път на Пътя. Тя казва, че е като енциклопедия за Камино. И го гледа с такъв пламък в очите. Любовта им личи от разстояние. И можеш само да им се радваш. Малко преди да пристигна в селцето, където реших да остана срещнах Ян. Студент от малко градче близо до Франкфурт, Германия. Тръгнал сам без часовник, без телефон, без фотоапарат. Просто така. Да изживее Камино. Закрачихме заедно. Беше стартирал същия ден от Памплона. Носеше си списък с дневни етапи по около 25-30 км. Тръгнал е чак по обяд, а денят беше много горещ и той реши да спре с мен. Този първи ден измина само около 10 километра и разбра, че планове не са му нужни. Аз също си бях направила списък преди да тръгна. Но още щом стъпиш на Пътя разбираш, че е нямало смисъл. Камино те води. Със сърцето си усещаш кога да спреш да вървиш и къде да останеш. Просто трябва да се довериш на Пътя. За това не правех планове. Просто вървях. Когато ме попитат до къде ще стигна днес, отговарях, че не знам...до където ме отведе Пътя и краката. Едва към обяд поглеждах списъка с населените места и албергета, който ми дадоха в началото. Понякога исках да остана на дадено място, за което бях чела в книги и пътеписи, но пристигайки там не усещах нищо и решавах да продължа. Този ден в албергето се запознах с баща и син от Сърбия. Момчето беше тийнейджър на годините на моя син. Бащата записваше преживяванията им за деня в тетрадка и след това прочете на глас написаното. Като чух славянската реч, ги заговорих. Много бих искала и аз да извървя Камино с моя син. Той беше в мислите ми през целия път и една от причините да тръгна по Камино.

Ден 4  Зарикиеги – Естела (36 км)
 Сутринта тръгнахме с Ян. Беше рано. Около 6 часа. Изкачихме се до Алто дел Пердон – хълм на прошката. Това е едно от ключовите места по Камино. Панорамно място с железни фигури на поклонници и надпис: „Където пътят на вятъра среща пътя на звездите“. Бяхме там по време на изгрева. Мястото е магично и наистина ветровито. По хълмовете наоколо има много вятърни турбини. Постояхме там и започнахме да се спускаме надолу. Стигнахме Пуенте ла Рейна. Красиво градче с тесни улици. Закусихме в едно кафе и продължихме. На изхода има красив мост, от който идва и името на града. Малко след това се разделих и с Ян. Този ден той измина повече от 20 километра и реши да спре. И него не видях повече. Продължих и стигнах до Естела. Този град много ми хареса. В албергето отново се засякохме с Матея. Той ме помоли да излезна на двора, за да ме запознае с някой. Каза че са ми съседи. Учудих се. Бяха двойка от Румъния. Разхождайки се в градчето, видях магазин за спортни облекла и обувки. За съжаление не работеше следобед. В Испания всички магазини затварят за сиеста, а някой от тях дори не отварят след това. Още първия ден разбрах, че съм тръгнала с неподходящи обувки. Бях си приготвила хубави туристически такива, които обаче в последния момент се отказах да взема, четейки за горещините в Испания. Сгреших. Пътя е много разнообразен. Върви се по асфалт, чакъл, черен път, горски пътеки, камъни, градски алеи, планински пътеки. Обувките са изключително важни. Имах и туристически сандали, които ползвах за разходките в населените места където нощувах. Опитах да ходя от сутринта с тях, но и те не са подходящи. В резултат стъпалата ми бяха разранени още от Пиринеите, а този ден ми се появи и първата пришка. След това имах много. Но и те са част от Камино. Стъпала ми са чувствителни. Имам проблеми дори и с ежедневните обувки в града. Голямо влияние оказва и тежестта на раницата, с която си почти непрестанно. Това е стрес и изпитание за физиката. Бях психически подготвена за пришките. Не са болка за умиране. И с тях се ходи. Научих се да си ги „шия“. Бях чела за този метод. Пукаш пришката с игла, на която е вдянат конец. Промушваш иглата, а конеца оставяш, действа като дренаж. Цялата процедура се прави с йод за дезинфекция. Не боли. И има ефект. Против пришки мажех и стъпалата си всяка сутрин с вазелин и слагах по два чифта чорапи, за да намаля триенето. Всички тези съвети четох в пътеписи на хора минали Камино. Но мнението ми е, че е индивидуално. Имаше хора не полагащи никакви грижи за стъпалата си и нямаха пришки. Други като мен се мазаха с крем, някой имаха специални чорапи от мериносова вълна и хубави обувки, но пак им се появяваха. Сутрините в албергетата бяха наистина забавни. Цял ритуал е преди тръгване. Всеки маже с крем и облепя с лепенки пръстите на краката си. Но въпреки неразположението сме щастливи и нямаме търпение да обуем обувките и да тръгнем. Има и много случаи на пилигрими отказали се поради пришки и рани по стъпалата. Молех се да не ми се случи това и да си извървя пътя до край. В записките си този ден съм записала:

Странно е колко спокойна и сигурна се чувствам на този път.. в тази чужда страна.. Не мислиш за битовизми, не ти пука как изглеждаш стига да ти е удобно. Не те интересува дали са ти оскубани веждите, дали са ти оправени ноктите...излишна суета е всичко това на Камино. Дори не си броиш парите.. Не знаеш кой ден е, коя дата..губиш представа за времето..

Alto del Perdon - хълм на прошката

                 

                 

Чешмичката с вино

Ден 5   Естела – Виана (40 км) 
Този ден извървях много километри. Още от сутринта беше горещо. Минах през известната чешма, от която тече вино. Веднага след град Естела е винарната Bodegas Irache. В едно вътрешно дворче се намира фонтана с вино. От едната страна на чешмата тече вода, а от другата червено вино. Голяма атракция е за поклонниците. Всички се снимат до чешмичката и опитват от виното. Някой любители на червената течност си пълнят и бутилката. Аз не пия и не разбирам от алкохол, но опитах глътка директно от чешмата. Стори ми се сладко. Там се намира и манастирът Ираче, който за съжаление беше затворен и не можах да разгледам. След това направих дълга обедна почивка на площада в едно симпатично градче Лос Аркос. Следобед беше непоносимо горещо. Първо вървях с маратонките, които бяха с много тънка подметка и усещах всяко камъче по Пътя. Сменях със сандалите, но вече изпитвах болка. Не знам защо вървях толкова дълго този ден. Просто не ми се спираше. Преминах през няколко малки селца. От 2-3 дни се разминавах с едно момиче. Този ден се заговорихме. Тя беше от Финландия и е дошла на Камино сама като мен. В поредното селце мислех да се настаня и да приключа с ходеното за деня, но неусетно стигнах до края му и реших да продължа. Малко след това видях табела, че до следващото населено място има 12 километра. Вече бях тръгнала и не ми се връщаше. Ставаше още по-горещо и болката в краката се усилваше. Вече не виждах други пилигрими нито зад мен, нито в далечината пред мен. Въпреки болката ускорих темпото. Исках да измина колкото се може по-бързо разстоянието до градчето. Бях напълно сама на Пътя. Пристигнах в късния следобед. Всичко ме болеше и накуцвах. Но въпреки това след освежаващия душ и прането отново излезнах да разглеждам. И този град ме впечатли. Следобед след сиестата млади и стари са на площада и по заведенията. Всички изглеждат щастливи. Испанците умеят да се забавляват. Видях магазин за спортни стоки, но туристическите обувки там бяха над 150 евро. Някой смятат, че Пътят е станал много комерсиален. Поклонниците са средство за поминък в много от населените места по пътя. Но аз мисля, че това е нормално. Нормално е това да е бизнес за местните. Благодарение на този бизнес Камино е достъпен за всеки. Това бях записала един от дните в бележника си:

Камино е за всеки. Пригоден е за деца, за млади и стари. Населените места са на често, има аптеки, заведения, албергета и хотели. Има магазини за всичко, от което може да имаш нужда. Има услуги за транспортиране на раницата до селището, в което ще останеш. Но пък има и хора, които по здравословни причини не могат да носят тежката раница. Видях  група корейци, които се качиха на такси, за да преминат през един неприятен участък покрай шосето. Други хващат автобус за някаква част от пътя, защото не им стига отпуската за цялото Камино или просто така са решили. Трети не стартират от началото на пътя, а от някоя друга точка. Някой пък извървяват само последните 100 км. Всеки има своята причина да използва достъпните услуги. Но никой не носи хората на ръце...всеки сам си извървява Пътя. Било то и само част от него. Лично аз имам особено мнение за пилигримите избиращи лесния начин, но не искам да виня никого. Все пак не знам каква е причината да го направят. Всеки сам решава как и колко. Както аз реших за себе си да извървя сама всяка крачка и всички километри с тежката си раница, с пришките и с болките...пък дано стигна до края. 

 

Ден 6  Виана – Наварете (23 км)  

Днес вървях само 23 км. Преминах в област Ла Риоха и през град Логроньо - столица на областта. Градът е голям и минавайки покрай една спирка на градския транспорт, видях реклама на Декатлон. В едно кафе попитах къде се намира. Повечето испанците не знаят английски, но са изключително отзивчиви и няма да повдигнат рамене, а винаги ще се опитат да ти помогнат. Като разбра, че не разбирам испански бармана извади карта на града. Обяснява ми по нея къде съм сега, къде е Декатлон и къде е пътят на Сантяго. Имах наистина спешна нужда от нови обувки. От предния ден краката не спираха да ме болят. И вече не само стъпалата. Изплаших се, че може да стане по-сериозно и няма да мога да продължа. За щастие Декатлон и Камино бяха в една посока, въпреки че трябваше да се отклоня от жълтите стрелки. По някое време се обърках. Попитах други испанци, които също ме упътиха. В крайна сметка намерих магазина. Купих си туристически обувки. Избирах ги по удобство и дебелина на подметката. Обух ги пред магазина и изхвърлих старите. Понеже се отклоних доста и за да не се връщам обратно попитах отново случаен човек как да намеря Камино, защото от картата на бармана знаех, че посоката е тази. Оказа се, че е близо и бързо се върнах отново на Пътя. Разликата в обувките усетих веднага, но за да отмине болката и да заздравеят пришките трябваше време. 

Марселино

Минах покрай мястото на Марселино. Бях чела за него в интернет. Той е един от най-известните пилигрими. Малко преди Наварете под един навес посреща поклонниците и донативо ги черпи с плодове, бонбони, напитки, сувенири. Донативо е дарение. Оставяш колкото искаш. По Камино има дори албергета донативо. Понякога по Пътя виждаш масичка отрупана с плодове и напитки без да има човек наблизо. Това също е донативо. Има и бурканче, в което да оставиш дарението. Марселино е невероятен. Посветил е живота си на Камино. Отдъхнах при него, снимахме се и продължих. Този ден повървях малко с мъж и жена от Корея. Като разбраха от къде съм ми казаха, че предния ден са се запознали с друго момиче от България. Аз бях впечатлена и се надявах да се срещнем някъде по пътя. Въпреки болките и отклонението пристигнах в Наварете още преди да е отворило албергето. Обикновено се настанявах в общинските. Цената за нощувка най-често е между 5-8 евро. Има и частни, които са около 10 евро, но не винаги условията в тях са по-добри. Избирах общинските, защото те са по-големи и в тях се събират повече пилигрими. Така виждаш много познати лица, с които си се разминавал през деня, говорите си, вечеряте заедно. Беше рано, но бях много изморена. Освен краката ме болеше и гърба под дясната презрамка на раницата. Оказа се, че съм получила нещо като плексит. Беше ми подуто в областа на дясната плешка. Купих си от аптека охлаждащ противовъзпалителен гел и всеки ден разтривах с него мястото. Възпалението отмина бавно и почти до края усещах болка там. Първите дни обаче беше много силна. Чак тогава си дадох сметка, че раницата ми е прекалено тежка за моите килограми. Оставих някой неща, които не бях използвала до момента и други, от които нямах неотложна нужда. В албергетата има кутии, в които пилигримите оставят излишни неща от багажа си. Така някой друг може да има нужда от нещо твое. Някой пък изпращат част от багажа си по пощите до родината си или до Сантяго, за да си ги вземат когато пристигнат там. Аз се освободих от може би повече от килограм. Започнах да нося и по-малко вода. Отначало носех по литър и половина, защото не знаех колко на често има места да си налея или закупя. Но по Камино има много чешми и не можеш да останеш жаден. Бутилка от половин литър в повечето случай е напълно достатъчна. Чешмите са наистина на често, защото аз пия много вода, но ми стигаше. Пред албергето видях, че е рано, но хоспиталиерото беше отвън и ми предложи да отключи, за да си оставя раницата вътре докато отвори. Разходих се без нея и се почувствах толкова леко, но някак странно. Раницата става част от теб. Носиш си я на гърба по 7-8 часа на ден. Това е всичко, което имаш на Камино. Най-необходимото. И разбираш с колко малко можеш, защото нищо материално не ти липсва. За Камино ти трябва само душа. Посетих и църквата в Наварете. Мисля, че вече писах за храмовете по Камино. Оставаш безмълвен като влезеш в тях...такова великолепие. Отвън са не по-малко величествени. Испанците са много религиозни. Дори и в много малки населени места понякога има повече от една църква. В тази имаше кът за пилигрими. На една маса бяха оставени брошури за Камино и печат, с който сам да си подпечаташ паспорта. На стената над масата беше закачена карта на света, върху която имаше множество листчета с написани имена, забодени с кърфици върху различните държави. Аз също си написах. Открих България и едно забодено листче с имената на две българки. Поставих там и моето. Целия следобед останах в леглото да си почивам и да възстановя силите си. Вечерта заваля обилен дъжд. В албергето се запознах с две рускини. Сестри. Много ми се зарадваха. Аз на тях също. Казах им да говорят на руски. Все пак съм го учила няколко години в училище. Всичко им разбирах, но като се опитах да им отговоря не се получи. Те ме питаха на руски, а аз отговарях на английски. Беше забавно. Към края на моето пътешествие отново се засякох с тях. Но за това ще пиша после.

Входа на Логроньо

Картата с листчетата в църквата в Наварете

        

Ден 7  Наварете – Азофра (23 км) 

Този ден също не вървях много. Още ме боляха краката, но по-слабо. Движих се по-бавно, почивах повече и спрях отново по обяд преди да е отворило албергето в Азофра. След като се настаних подремнах и си направих масаж на краката и гърба доколкото можех. Реших да отида до магазина и този път да си взема нещо, което ще приготвя в кухнята на албергето. Настанявайки се рано имах много свободно време, а селцето беше малко и нямаше много за разглеждане. До сега винаги си вземах готови неща за хапване и си правех само салата в кухните. Този ден реших да си сготвя. Излизайки на двора едно момиче ми се усмихна и попита на български: „Ти си от България, нали?“ Аз бях толкова изненадана, че не знаех как да реагирам. Попитах я как е познала, че съм аз. Оказа се, че отново е срещнала корейската двойка и те са и казали за мен. А когато се е настанявала в албергето е видяла в тефтера името ми и държавата, които хоспиталиерите записват при регистрацията на всеки пилигрим. Казва се Ралица от Ботевград, но живее в Норвегия. Говорихме си разбира се за Пътя, а аз бях в такава еуфория, че сигурно съм досадила на момичето. Но много се радвах, че мога свободно да споделя впечатленията си, защото на английски с другите пилигрими ми е трудно. Хапнахме заедно. Тя имаше много време за Камино и обратен полет след повече от 40 дни. Каза, че върви бавно и по малко. Сутрин също тръгвала късно. Албергетата трябва да се освободят до 8 сутринта. Повечето пилигрими тръгваха сутрин между 6 и 7. Знаехме, че сме с различно темпо и няма да се засечем отново. Тя каза, че на следващата сутрин ще стане по-рано поне да се видим и да пием кафе заедно. Сутринта тръгнах чак към 7, но не се видяхме. Може би още спеше, но се радвам, че се запознахме. Тя също така ми каза, че преди няколко дни се е видяла и с едно семейство българи на Камино. За миналата година според статистиката на Сантяго малко над 400 българи са вървяли по Пътя. Това включва всички без значение кой маршрут са извървяли и от коя точка са тръгнали. Бях приятно изненадана, че има и други българи по същото време.

Ден 8  Азофра – Белорадо (39 км)   

След двата дни, през които вървях по-малко и си почивах повече болката в краката отшумя, а пришките заздравяха. Обувките ми бяха много удобни и вече не облепях пръстите си с лепенки. Болеше ме само възпалението на гърба, но продължавах да го разтривам и мажа по няколко пъти на ден. Камино беше мъгливо и дъждовно. Мислех да не вървя повече от 30 километра, за да не се претоваря пак, но времето беше хладно и не усетих кога съм изминала почти 40. Подминах едно селце Граньон, за което съм чела в пътеписи на други пилигрими. Там има алберге в самата църква, където се спи на дюшеци на пода. Църквата организира и вечеря за всички пилигрими, които останат да нощуват. Разгледах храма, но не останах, защото беше твърде рано. Още преди да тръгна исках и планувах да спя в Граньон и малко съжалих. Същия ден обаче Камино ми подари нощувка в църква, а на едно друго мистично място спах на пода върху дюшек. За това ще разкажа като му дойде времето. Този ден стигнах до Белорадо. Подминала съм общинското алберге, защото не съм видяла стрелките към него, но минах покрай една църква с щъркели на камбанарията. На стената и видях надпис: Albergue de peregrinos. Нали исках да спя в църква. Вселената ме е чула. Албергето беше донативо и имаше още свободни места. Не бях спала до сега донативо и се изненадах от отношението. Хората обслужващи албергето бяха толкова мили и определено усещах, че помагат със сърце. В другите албергета също са много любезни, но тук атмосферата беше друга. По-специална. На първия етаж беше кухнята и столовата, а леглата бяха на горния. Албергето беше част от сградата на църквата, но с отделен вход. След това в интернет разбрах, че това е било стар театър. Кухнята е била сцена, а спалните помещения са били гримьорни. Запознах се с момичето от съседното легло. Беше полякиня. Помоли ме да си намаже краката с гела, който използвах за гърба и каза, че много я боляло, но болката се притъпила след това. Оставих го, за да се намаже отново вечерта. След това тя направи спагети с риба тон и ме покани да хапнем. Предложи ми вечерта да си вземем бутилка вино. Отказах, но мисля, че я обидих. Тя си търсеше компания, но аз наистина не обичам да пия алкохол. Попита дали не съм срещала пилигрими от Полша. Не бях. Но пък тя била срещнала още трима души от България освен мен. Отново се изненадах. Оказа се, че и тя говори за българското семейство, за което ми спомена Ралица. Каза, че последно ги видяла преди 2 дни. 

Църквата в Граньон

 Излезнах да разгледам градчето и в един супермаркет, в който влезнах за нещо сладко чух как един мъж с гръб към мен попита: „Ще си купим ли семки?“ на български. Аз не можех да повярвам, че отново чувам родна реч и веднага реагирах. Бяха мъж и жена и също много се изненадаха. Казах им, че вече два пъти чувам за тях, но не съм предполагала, че ще се срещнем. Заедно се разходихме и си говорихме. Показаха ми къде се били настанили. Казаха, че са заедно с дъщеря си, която е на 20 години, но тя си била легнала да поспи. Разбрахме се на следващия ден да тръгнем в 6 сутринта като се надявахме да се срещнем по Пътя. В църквата имаше Меса за пилигрими, на която се уговорихме с полякинята да отидем заедно. Българите ме изпратиха до там, но не останаха. Пред църквата ме запознаха с един китаец, с когото се срещали още от първия си ден. По нататък този човек беше мой постоянен спътник по Камино, но още не знаех това. С полякинята изслушахме Месата, след което свещеника помоли да останат само пилигримите. Бяхме около 10 човека. Попитаха всеки от нас от коя държава е. Освен мен имаше поклонници от Испания, Италия, Франция, Русия, Китай и Полша. След което свещенника даде лист хартия на всеки с текст на родния му език. Разбира се нямаше само на български. Дадоха ми лист на английски. Свещеника помоли всички един по един да станат и да прочетат текста. Имаше и по една молитва на всеки език. После ни раздадоха листа с нотите и текста на химна на пилигримите: Ultrea, който е на френски. Слушала съм го няколко пъти в интернет и за това ми беше позната мелодията. Всички заедно изпяхме химна, след което свещенника ни благослови. На края предложи да си направим селфи и да си подпечатаме креденсиалите. Печата на църквата е много красив с щъркеловото гнездо на покрива. Вечерта в столовата на албергето с нас беше и свещеника, който заедно с възрастната двойка, които ме настаниха го стопанисват. Този ден в Белорадо беше един от най-хубавите ми по Камино. 

Ето и кратко видео от първите ми дни:

Връзка към Камино де Сантяго - II част