Камино Португез / 3 част /

Baiona – Vigo /26 км.

Сутринта със Стефания отново тръгнахме по отделно и се разбрахме да се видим във Виго. В Байона празника явно е продължил цяла нощ, защото като излезнах още по тъмно, беше пълно с хора. Срещнаха ме група тийнейджъри и ме попитаха дали съм пилигрим за Сантяго. Потвърдих, а те ми пожелаха късмет. Попитаха ме от къде съм. Като казах България едно момиче с усмивка попита дали столицата ни е София. Беше много горда, че знае и другите я поздравиха. А аз се чувствах много добре и не ме боляха краката. Не си и помислих за автобуса и тръгнах по стрелките. През целия ден благодарих за това. В Испания пилигримите по Пътя бяха все повече, но пак имаше километри, които вървях сама и не срещах никого. След Байона по стар мост над река Миньор влезнах в A Ramallosa. Симпатично градче, от което отново има два варианта. По стрелките във вътрешността или по алтернативата по испанските плажове. Разбира се избрах да вървя покрай брега, защото след Виго вече се влиза навътре към Сантяго де Компостела. Последния ден по плажовете също беше много красив и не е за изпускане. Минах покрай известния частен остров Toralla. До острова се стига по мост над океана, който е само за собствениците на имоти там. Има и огромна 20- етажна сграда на острова, която се вижда от километри. Макар, че времето преди обяд се изясни, навътре в океана беше мъгливо. Прословутите острови Сиес се виждаха на хоризонта, но не много ясно. Тези острови са природен парк под специална защита, известни с плажовете с бял пясък. От Байона и от Виго има корабчета с екскурзия до тях, но отнема цял ден. Билети също се купуват няколко дни предварително, защото има ограничения за броя туристи на ден. Преди Виго срещнах Стефания. Събухме си обувките и километри вървяхме по плажовете. Минахме през известния много дълъг плаж Самил, а след него и други по-малки. Смяхме се, снимахме се. И тъй като за последен ден бяхме покрай Атлантика решихме да поостанем още на океана. Избрахме си спокоен малък плаж, къпахме се, говорихме си и после.. заспахме. Едночасовата дрямка на плажа ми подейства много ободряващо. След това продължихме заедно. С навигацията от телефона на Стефания влезнахме във Виго и открихме хостела. Излезнах да потърся магазин за нещо за вечеря и се разходих из града. Има много странни склуптури в този град и много баири. Не ми хареса. Типичен индустриален град, огромен и много, много шумен. Пристанището беше километри. Мислех, че никога няма да влезем в града, който имаше нещо общо с Жул Верн и неговия капитан Немо, но не се сещам какво точно.

Река Миньор

Плаж с невероятно зелени води

Красивите плажове преди Виго

Селфи със Стефания

               

                                        
                                        

Vigo – Pontevedra /35 км.

Още от вечерта със Стефания се разбрахме сутринта да тръгнем заедно, за да излезем от града с помоща на навигацията. Избрахме си и алберге в едно малко селце на около 25 км, за което направихме резервация. Излизането от Виго и откриването на стрелките на Камино дори и с навигация се оказа предизвикателство. Мисля, че ни отне около 2 часа. Пътя ни отведе над града и по черен път през една прохладна гора продължихме към Редондела. В този град централния и крайбрежния маршрут се събират. Стефания спря да почива, а аз продължих напред. Влезнах в градчето малко след 10 часа. Пред общинското алберге вече имаше наредени около 20-тина раници, които пазеха ред. Малко не го разбирам това, но всеки сам решава как да извърви Пътя си. Продължих и на едно място за почивка се запознах с Ана. Родена е в Сърбия, а родителите на майка и били българи. Тя също се чувствала българка, но от 30 години живее в Швейцария. Впечатли ме с това, че знае добре пет езика. Помоли ме да и говоря на български, който също разбира, но говори на смесица от българо-сръбско-македонски. Толкова беше хубаво да си говоря с нея на български и повървяхме известно време заедно. Стигнахме до селцето с резервирания ми хостел. Толкова добре се чувствах този ден и още ми се ходеше. Имах болка в краката, но съвсем поносима. Споделих с Ана, че бих искала да продължа до Понтеведра – следващия по-голям град, но се притеснявам дали късно следобед ще си намеря нощувка. В този град има и общинско алберге и много частни, но и пилигримите са повече заради събирането на двата португалски маршрута. Тогава Ана се обади на албергето, където тя има резервация и помоли за още едно легло и за мен. Аз пък се обадих на хостела в селцето и отмених резервацията си. Влезнахме в едно кафе да хапнем по нещо и аз продължих сама. Пътя вече много ми напомняше на Камино Франсез и срещах все повече пилигрими. Един мъж предлагаше ръчно изработени ключодържатели на масичка насред горската пътека. Поспрях се при него и като разбра, че съм от България на български ме попита: „Как си?“ Този ден явно ми вървеше на родна реч. В отговор на български го попитах от къде знае това. Разбра ме, но ми отговори на английски. Оказа се, че имал приятел българин и от него научил малко. След това от една хладилна чанта извади студена бутилка минерална вода и ми я подаде. Беше много мило, оставих му донативо (дарение) и продължих. Деня беше изключително горещ и наистина имах нужда от тази студена вода. Стигнах града, но не открих албергето на Ана. Нямах връзка и с интернет. Попаднах на общинското алберге и проверих за места. Оказа се, че има още свободни и се настаних. Това алберге е голямо с две спални помещения с по 40 места и отново си спомних първото ми Камино. Там често спах в такива големи общи помещения. Когато си вървял цял ден, намираш уют дори и в спално помещение с още десетки други. Излезнах да разгледам. Стария град в Понтеведра много ми хареса. Църквата е с много интересна кръгла форма. Вечерта си писахме със Стефания. Казах и къде съм и че съм продължила да вървя. Обещахме си да поддържаме връзка и се надявахме да се видим отново.

                                       

                               

Кръглата църква в Понтеведра

Голямото общинско алберге

Pontevedra – Padron /40 км.

От града се излиза по стар мост над поредната река по маршрута, който обаче беше в ремонт. Стрелките ме насочиха към съседния модерен мост, по който преминах на другия бряг. Няколко километра след Понтеведра е отклонението за Духовния път (Spiritual way). Той е от три етапа като последния е почти 30 км. по река, а предвижването става с лодка. Счита се, че точно от там са пренесени мощите на светеца. Духовния път води в градчето Падрон, към което вървях и аз, но по друг маршрут. В църквата Сантяго де Падрон на това приказно градче се пази „падронът“, за който се твърди, че е била завързана лодката с останките на Свети Яков. Представлява гранитен блок с надпис на латински. На мястото на църквата, която е точно до реката е имало римско светилище. Камъкът е бил част от олтар посветен на Нептун. С това е свързан и латинският надпис. Днес падронът е символ на града. Видях и копия на камъка като саксии за цветя. Много се впечатлих от това градче. Вървях много този ден. Не си бях направила резервация, защото не знаех до къде ще стигна. А и след като крайбрежния маршрут се сля с централиния, албергетата бяха много повече и нямаше проблеми с местата. Близостта на Сантяго ме караше да летя. И на първото ми Камино беше така. Не исках Пътя да свършва, но приближавайки Сантяго изминавах много километри без да почувствам умора. В Падрон се настаних в един много приятен хостел. В стаите всичко беше в искрящо бяло, но не стоях в него много. Обикалях улиците на градчето и не исках деня да свършва. В църквата също влизах няколко пъти. Вечерта бях и на месата. И понеже съм в Галисия в една пулперия си поръчах и любимия „пулпо“ – октопод. Част от мен остана в това градче. Енергията на Камино тук се усещаше много, много силно. Вечерта си направих резервация за Сантяго. Исках да отседна в албергето, в което бях преди две години, но нямаше места. Намерих друго съвсем близо до катедралата и заспах мечтаейки за Сантяго..

Стара църква по Камино

                                  

 

                     

                                         

Градчето Падрон

Падронът в църквата

                                

                     

Копие на камъка

Сувенирчета пилигрими

                               

 

Пулпо (октопод)

Padron – Santiago de Compostela /25 км.

Тръгнах рано. Не усетих разстоянието. Не помня и маршрута. Добре, че съм снимала нещо. Не спрях дори за кафе. Много исках да стигна Сантяго. Като влезнах в града спрях да следя стрелките. Просто вървях напред. Знаех, че все ще стигна старата част. Минах покрай парка Аламеда. Веднага го познах. Отбих се до статуята на двете Марии. Ще разкажа и за нея. Но после.. Сега бързах.. към площад Обрадойро.. След парка бях близо.. Знаех.. И вече всичко ми беше познато.. Всяка улица.. Всеки ъгъл.. Сувенирните магазини.. Знаех, че ще излезна на площада от друго място. За това заобиколих. Исках да мина през онзи арка. С музикантите. От там, от където минава всеки пилигрим. Вървях.. Чух я.. Чух мелодията на галийската гайда.. Сърцето ми заби.. Силно.. Там съм.. Заслизах по стълбите отстрани на катедралата.. Пуснах монета в кутията на музиканта.. Постоях да послушам.. Въпреки, че е почти нетърпимо силно.. Каменния зид създава такава акустика, че те хипнотизира.. Продължих да слизам по стълбите.. Бавно.. Вече много бавно крачех по площад Обрадойро.. Не се обърнах.. Продължавах да вървя.. Исках да отида достатъчно напред, че като се обърна да видя цялата катедрала.. Знаех точно колко.. Още малко..Обърнах се.. И заплаках.. Не знам защо.. Плаках толкова много пред тази катедрала.. Беше някак пречистващо.. Бях щастлива.. Не знам защо плаках.. Беше толкова хубаво.. Всичко.. Пилигримите насядали по земята.. Захвърлените раници.. Усмивките.. Прегръдките.. Радостните възгласи.. Само който е бил там знае.. Тези усещания на площада не се забравят никога.. Сълзите спряха така както и започнаха.. Оставих раницата.. Седнах на плочите.. Стоях там и се радвах на всичко около мен.. Някой ме помоли да го снимам.. после друг.. трети.. Снимах се и аз.. Главата ми беше празна.. Не мислех за нищо.. Просто се наслаждавах на мига..

По-късно в пилигримския офис ми издадоха Компостела. Това е документа доказващ, че си извървял Пътя. Вече имам такава и не се вълнувах толкова от това. Намерих албергето, което бях резервирала. Настаних се. Изкъпах се. Сложих чисти дрехи и излезнах. Отидох пак до катедралата. В нея не пускат с раници и мръсни дрехи. Когато я видях за първи път преди две години беше в ремонт и цялата в строителни скелета. А сега е в целия си блясък. Красива е. Влезнах. И отново ремонт. Сега скелетата бяха вътре. Всичко беше в найлони. Няма го ботафумеро - огромното кандило. Няма и тържествена меса за пилигрими. Заради ремонта. Но поне пускат да се влиза.. Не слезнах в криптата. Качих се само до статуята на Свети Яков. Както винаги имаше опашка. Традиция е хората да го прегърнат. И да му се помолят. Дойде и моя ред. Прегърнах статуята и се помолих за здраве и смирение. Нищо друго..

Успях!

                                    

                           
                     
                                 

                            

Компостелата на латински

Сертификат за извървяни 280 км.

Тарт де Сантяго

Гледка към катедралата от парк Аламеда

До огромно евкалиптово дърво

Рисунка на гаражна врата в Сантяго

Разхождах се до тъмно в Сантяго. Купувах сувенири и попивах невероятната атмосфера на града. Отидох пак до парка Аламеда. Преди две години разхождайки се там видях статуя на две жени в цветни дрехи. Снимах ги, но не знаех кои са. След това прочетох историята им.

Las dos Marias или статуята на двете Марии в парк Аламеда. Статуята е една от символите на Сантяго. Две сестри. Стари моми. Имали са труден живот. По време на гражданската война властите са тормозели семейството им заради братята им анархисти. Има документален филм за семейството и сведения за нахлуване в къщата им. Били са разпитвани и измъчвани. Нанасян им е побой и дори има данни, че сестрите са били изнасилвани. В резултат загубили разсъдъка си. По-голямата сестра, която всъщност е по-ниската се казвала Маруша и била по-приказлива. Малката е Коралия. Била висока, стройна и малко срамежлива. Двете били неразделни. Всеки ден точно в 14ч. те излизали на разходка в парка Аламеда. Били са обект на смях и подигравки, защото винаги били силно гримирани и носели много ярки и шарени за времето си дрехи. Били са шивачки в семейното им ателие, но нямали клиенти заради лудостта им. Хората ги съжалявали. Издържали се от благотворителност и помощ от съседи. Разхождайки се в парка се закачали с младежите, флиртували, намигвали им и дори подвиквали след тях неприлични думи. Хората били свикнали с тях, защото били добронамерени и внасяли доза радост в сивото ежедневие от режима на Франко. Наричали ги двете Марии. Продължили да се разхождат всеки ден в парка години наред точно в 14 ч. до смъртта на голямата сестра през 80-те години. Малката умира 3г. след нея. Днес фигурите им всяка година се пребоядисват в различни шарени дрехи. Има и празник, на който хората от града се гримират и обличат като тях. Преди две години ги видях в едно облекло и не знаех почти нищо за историята им. Сега са с други дрехи. Още будят усмивки и всички продължават да им се радват. Мисля, че са изпълнили мисията си. Загубвайки разума си всъщност са се съхранили. Запазили са се с млад дух, били са екстравагантни, модерни, свежи и забавни.

Трите Марии ;-)

Каката намигва на някои младеж

Станахме четири ;-)

                         

Плоча с истинските им имена

А така ги видях преди 2 г.

               

Реших на следващия ден да отида до Финистере. Това е едно океанско градче на около 80 км. от Сантяго. Предния път вървях до там пеш. Камино Фистера е единствения път, който не свършва, а тръгва от Сантяго. На нос Финистере е камъка с нулевия километър. В миналото хората са смятали, че това е края на света. Има традиция на носа да се изпрати залеза. Преди две години точно там беше най-запомнящия се залез в моя живот. Реших да отида отново там, но този път с автобус. Писахме си пак и със Стефания. На следващия ден тя трябваше да стигне в Сантяго и щеше да остане в града 3 дни. Разбрахме се да се видим, когато се върна от Финистере.

Сутринта отидох до автогарата. Купих си билет и за малко повече от час бях там. Заляха ме хиляди спомени, още като слезнах от автобуса. В албергето ме посъветваха да отида до близкия плаж. Учудена попитах къде е. Оказа се много близо и се насочих на там. Попаднах в рая. Това е най-прекрасното място, но което съм била. Огромен пуст плаж.. Бурно море.. Ледени води.. Планина.. Толкова много красота.. не знаех къде да я побера.. Часове стоях там и се наслаждавах на вълните, пясъка и слънцето.. След това отидох и до другия плаж, на който бях предния път. Плажовете на това градче са големи и много красиви. Не са известни туристически дестинации и за това са тихи и спокойни. Обичам такива места. Уникално красиви без тълпи от туристи. Вечерта тръгнах към носа. Тези 2-3 километра са последните, които пилигримите символично вървят до „края на света“. Отново имаше много хора чакащи залеза. Намерих си удобно място на скалите. Зачаках.. Наслаждавах се и снимах залеза, а после
вече по тъмно се върнах в албергето.

  

Прекрасния плаж във Финистере

                                         

Другия голям плаж във Финистере

   

И още един малък плаж във Финистере

Нос Финистере - "края на света"

                 

Камъка с нулевия километър и фара на носа

                                 


          

Залеза на нос Финистере

                                 

На сутринта реших да отида и до Мушия. Приказно крайбрежно селце, до което също вървях преди две години. Намира се на 30 км. от Финистере. Хванах автобус. Там не останах да нощувам, но отидох до албергето, където спах преди. Просто така нещо ме накара да отида там. Хоспиталиерите вече бяха други, но им казах, че съм била там и на стената в спалното помещение имат надпис на родния ми език. Хората бяха много мили. Предложиха ми кафе и кифлички. След това отидох до скалите. Първия път това място ми се стори вълшебно. Тогава океана беше буен. Като чувствата в мен. Вълните се разбиваха в скалите със силен шум. Беше невероятно.. Сега водите бяха тихи. Много, много тихи. Пак е красиво.. Разхождайки се по скалите чух някой зад мен да ме вика по име. Стефания. Пристигнала предния ден в Сантяго и се записала за еднодневна автобусна екскурзия до Финистере и Мушия. Вечерта и двете щяхме да сме пак в Сантяго и се разбрахме да се видим пред катедралата. Разходих се още малко, обядвах и се качих на автобуса.

Да имаш среща пред катедралата в Сантяго е вълнуващо. Със Стефания се разхождахме до късно. Говорихме и правихме планове да се видим отново. Тя е учителка и живее в Милано. Покани ме на гости. Обещах да отида. Аз летях сутринта за Барселона, а тя следващата сутрин за Мадрид. Писахме си и когато вече си бяхме у дома, а аз започнах да си правя планове за Италия.. На следващия ден бях в Барселона. Хубавото на това да си бил вече в града е, че знаеш точно къде и как да отидеш и какво искаш да видиш отново. За Барселона няма какво ново да кажа.. все така шумна, гореща и красива.След нея се прибрах у дома.

Гледка от автобуса

В Мушия

Параклиса на скалите

Малък хълм над градчето

Плаж в Мушия

И малко равносметка..

Обичам Камино!
Камино е движение, пространство.. Камино е въздух, свобода.
На Камино се предизвикваш, надскачаш себе си, излизаш от зоната си на комфорт. Обичам свободата, която ми дава Камино. Бях отново сама. Толкова сама и беше толкова хубаво. Самодостатъчна си бях. И не, не е егоистично.. необходимо ми е. И преди съм го писала. Камино е душевният ми мир. Пътя, който лекува душата ми. Понякога се плаша каква огромна роля има в живота ми. И колко силно се нуждая от това бягство от реалността. Болезнено силно. И съм толкова щастлива, че ми се случи отново. И благодаря. Работя на две места, уча отново и преди да тръгна както и първия път бях в сесия. Нямах време да се подготвям. Загубила съм и темпото и издръжливостта от преди. Само 6 месеца преди да тръгна преминах през тежка операция и дори не знаех дали ще се справя. Но Камино е магия. Към 5-я ден мислех, че няма да мога да продължа. Болките в краката бяха непоносими. И те са част от Камино за мен. Притесняват ме само дотолкова да не ме принудят да спра. А на сутринта стъпвах толкова леко.. И продължих.. Обичам Камино! Обичам да скитам! Обичам да се губя, да се търся, да се намирам.. И пак да се изгубя.. И да се преоткривам.. Камино е всичко това и още нещо.. Камино трябва да се изживее. Няма думи, които да опишат това преживяване. Твърде лично и индивидуално е. Камино е друго време и друг свят.. И за това пак ще го мечтая и пак ще го вървя..

Като цяло португалското Камино е някак по-туристическо. Няма я онази магия на френския път. Но е изумително красиво. И си заслужава. Не го препоръчвам като първо Камино. Просто липсва онази духовност, онази мистика.. Онова чувство, че си се слял с Пътя, че те водят звездите и че цялата Вселена ти помага. Въздействието на Камино върху мислите, чувствата и вътрешния свят не се забелязват веднага. Осъзнаването на това, което ни е дал Пътя започва след като се върнем към ежедневието. И продължава дълго след това. Не връхлита изведнъж.. това е бавен невидим процес на вътрешна трансформация.. Пренареждане.. Просто постепенно забелязваш, че в някои ситуации реагираш различно и мислиш различно. Променят се светогледа и възприятията.. Поуките разбираме след време.. когато емоциите затихнат и умът ни се смири.. Първоначално мислех, че португалкият път няма да ми въздейства както първото Камино. Но грешах.. В този пътепис реших да не пиша за чувствата и емоциите си, но ги имаше в изобилие. Уроците, които получих бяха по-трудни както физически така и емоционално. И само времето ще покаже дали ще съумея да ги науча..


Буен Камино!