Камино де Сантяго - II част

Бг групата

Ден 9  Белорадо – Атапуерка (31 км)   

Сутринта малко след Белорадо видях българското семейство пред мен. Запознах се и с дъщеря им. Вървяхме заедно около 2 часа. Толкова беше приятно. Говорихме си за Пътя и за България. Те са от Пловдив, но от много години живеят в Канада. Много ми допаднаха. Мисля, че се харесахме взаимно. Странно е, но все едно се познавахме с години. Говорихме си толкова непринудено. И техния обратен полет беше дни след моя и знаех, че няма как да продължим заедно. Темпото ни също беше различно. Този ден Камино минаваше през планината Монтес де Ока. Не е голяма, но изкачването беше стръмно. Взехме си довиждане с българите, защото те решиха да починат, а аз продължих напред. Те мислеха да отседнат в селището след планината. Аз все още не знаех. След изкачването имаше един невероятен оазис на Пътя. Отдъхнах там и продължих. По пътеките има множество крави. Често ги снимах. Този ден обаче имаше цяло стадо на самия път. Трябваше да мина на сантиметри от тях, някой дори заобиколих, защото бяха на самата пътека. Пред мен вървеше пилигрим, но вече не го виждах. Зад мен също нямаше други. Бях сама. Вървейки към кравите малко се изплаших.  Спомних си един ден на село как се разплаках, защото не можех да се прибера, тъй като на улицата за към вкъщи имаше десетина от онези патки, които съскат. Не можех да мина покрай тях от страх. Пристъпвах, а те съскаха срещу мен и ме гледаха страшно. Също не можех да влезна при кокошките на баба, за да взема яйцата, защото мислех, че ме гледат лошо или че петела ще се хвърли срещу мен. Почувствах се по същия начин. Стори ми се, че едната крава ме гледа странно. Направо се сковах от страх. Пристъпвах толкова бавно и мислех, че всеки момент някоя от тях ще ме нападне. В този момент от другата страна след кравите един човек изсвири с уста. Започна да ми маха с ръка да вървя към него. Усмихваше се и ме успокояваше с жестове. Тръгнах по-смело и преминах покрай кравите. Не се случи нищо лошо. Благодарих на човека. Беше испанец. Пилигрим. Камино ми го прати в момент, в който имах нужда. Не знаеше английски, но на испански и със знаци ми обясни, че трябва да вървя покрай кравите спокойно и да не спирам, защото така аз също ги плаша. Отново му благодарих и всеки продължи сам по Пътя си. Стигнах до Атапуерка. Много малко селце, в което нямаше нищо за разглеждане. Но дори и тези селца ми харесваха. Известно е с едни археологически разкопки, които обаче се намират извън селото и желаещите да ги разгледат се извозват до там с автобус. Там са открити едни от най-старите човешки останки. Настаних се в едно частно алберге. Късно следобед излезнах да потърся магазин и колко бях щастлива, когато на улицата пред мен видях отново българското семейство. Оказа се, че не се чувствали много изморени и решили да продължат до следващото село. Отново бяхме в различни албергета, но до късно се разхождахме заедно. С часове стояхме на една пейка на гърба на църквата, от която се откриваше прекрасна гледка към едно езеро и стадо свободни коне около него. На следващия ден предстоеше да стигнем до един от най-големите и красиви градове по Камино - Бургос. До него имаше само около 20 км. Сутрин тръгвахме по едно и също време около 6 часа, но все пак се разбрахме ако не се засечем, защото аз се движа по-бързо, а те спират и по-често за почивка да се срещнем в общинското алберге на града. То се намира непосредствено до катедралата и е много голямо – 150 места. В списъка, който дават в началото на пътя има всички албергета с брой легла. С тази уговорка се разделихме и аз бях много щастлива, че ще се видим отново и ще прекараме още един ден заедно. 

Така се сушат
чорапи :-)

Ето и какво съм записала този ден в бележника си, което беше ценен урок за мен от Камино:

Първоначалната еуфория попремина и вече, като че ли осъзнавам къде съм и какво ми се случва. Камино ме учи да обичам тялото си. Първите дни за мен бяха свръх емоционални. Адреналина ме караше да летя. Изминавах много километри почти без да почивам. След като се настанях вместо малко да отдъхна аз отново излизах и обикалях селището, в което бях отседнала. Исках да видя всичко, да попия всичко. Още втория ден разбрах, че обувките ми не са подходящи, но и на това не обърнах достатъчно внимание. Завладяна от емоциите, хранех само душата си. Не осъзнавах, че издевателствам над тялото. Докато не се обади. От няколко дни се уча да се грижа и за него. Почивам повече, правя си масажи по няколко пъти на ден, понякога лягам да поспя следобед. Вече нямам болки и ще се опитам да внимавам повече. Знам, че съм припряна, нямам търпение и когато силно искам нещо бързам без да мисля за последствията.

Въпреки, че имах закупен обратен полет, времето ми беше достатъчно. Не бързах поради липса на време, а просто ми се ходеше. Беше толкова хубаво. Всеки ден беше чудо. Изгарях от любопитство през къде ще мине Пътя, в кой град или селце ще отседна, в какво алберге ще спя, какви хора ще срещна. Камино стана част от мен. Толкова свикнах с това ежедневие. Никога не се бях чувствала така. Не исках това да свършва. Камино беше моята сбъдната мечта и аз исках да и се наслаждавам максимално. Не исках нищо да пропусна. Още имаше моменти, в които не вярвах, че ми се случва. Беше като сън. Но толкова истински. 

                

                 

Ден 10  Атапуерка – Бургос (21 км)  

Сутринта се срещнахме с българското семейството още в селото и вървяхме заедно до Бургос. Разстоянието изминахме неусетно, защото ни беше толкова приятно заедно. Бяхме доволни, че километрите не са много, за да имаме почти цял ден да разглеждаме града. Пред албергето заварихме редица от раници, които пилигримите подреждат, за да си запазят ред. След настаняването веднага излезнахме. Останахме запленени от катедралата Санта Мария. 

Бургос

Най-красивата катедрала по Камино. Просто стояхме на площада и не можехме да се наситим да я гледаме. Обикаляхме я от всички страни и снимахме много. Отидохме в туристическото бюро да си вземем карта на града и забележителностите. Разглеждахме го цял ден. Сигурно сме извървели още толкова километри. Бургос е чудесен град. Тук за последен път се видяхме с Матея от Загреб. Религиозния младеж. В едно кафе се срещнахме с група италианци. Те заедно с испанците и корейците са преобладаващите пилигрими по Камино. Семейството познаваха вече един от групата. Той дойде при нас, а негов приятел ни подари по една ръчно изработена жълта стрелка, която със секретна игла може да се закачи за раницата или дрехите. Каза, че ги прави вечерите в албергетата. Италианеца беше много харизматичен. Всички от групата им го харесваха и му се радваха. Разказа ни, че е за трети път на Камино. На Пътя бил научил английски и испански. Явно езиците му се отдават, защото говорейки нещо на български на другите той ми отговори на английски. Бях много учудена. След това разглеждайки онази жълта стрелка, аз отново на български се питах как ли е направена. Той веднага ми отговори, че се прави с каша от хартия и вода. Оставя се да изсъхне, при което се втвърдява. Стрелката наистина беше още мека. След това се боядисва с жълта боя. Аз отново го погледнах искрено учудена, а той ми каза, че не знае и за първи път чува езика ми, но ме разбира. Италианеца каза, че отивал до място наречено Сан Антон, където щял да остане две седмици като помощник хоспиталиеро на доброволни начала. Каза ни, че ще минем от там и непременно да се отбием, защото било невероятно място. След това ще извърви Камино до края и ще се прибере в Италия. До следващата година, когато ще тръгне отново.

Времето прекарано с българското семейство няма да забравя никога. Беше прекрасен ден, изпълнен с много усмивки. Те също споделиха с мен, че имат чувството, че винаги сме се познавали. Приемам ги като поредния ми подарък от Камино и благодаря. Всеки ден с тях бяхме с нагласата, че ни е последен. Но Камино имаше други планове за нас. Аз споделих, че на следващия ден ще вървя до Онтанас. Това е селце на около 30 километра след Бургос, където една българка държи хостел. Още от България планирах да отида да я видя. Семейството мислеха да нощуват преди това селце, защото разстоянието за тях е голямо, а и се водеха по етапите на един пътеводител според който си бяха планирали отпуската и полетите. След Бургос започва Месета. Това е равно голо поле, еднообразно с житни и слънчогледови ниви. След това пътя върви успоредно на шосето. Това разстоянието между Бургос и Леон (друг голям град) е почти 200 км. Лятото е много горещо, няма никаква сянка и много от пилигримите пропускат този участък като използват автобус. Определят го като най-скучната част от Камино. Аз обаче не мисля така. Извървях си всяка отсечка от Пътя и не съжалявам.

                

                

Ден 11  Бургос – Онтанас (31 км)  

Със семейството сутринта отново тръгнахме заедно. Българската четворка на Камино. Малко след това си взехме довиждане и аз избързах напред, защото денят обещаваше да бъде много горещ и не исках да вървя до късно в жегата. Пътят ми се стори безкраен. Селцето не се виждаше в далечината. Съзрях го в последния момент, защото се намира в една долина. Пред мен вървеше мъж, който ми се стори познат. Малко след това се видяхме в албергето, в което се настаних. Поздравихме се. Спомних си от къде го познавам. Това беше китаеца, с когото ме запознаха българското семейство и беше на Месата в църквата в Белорадо. След това го засичах и в други църкви и ми направи впечатление, че знае ритуала на месата и тихичко повтаря думите на свещениците. В същото време не говори испански. Стори ми се странно, но скоро щях да разбера повече за него. В това селце една българка заедно с мъжа си испанец държат хостел и заведение. Запознахме се в София на една каминска среща, организирана от тях. На тази среща за първи път се запознах с хора вървели по Камино. За първи път държах в ръцете си мидата, която всеки поклонник носи на раницата си, за да го пази. За първи път докоснах пилигримски паспорт и разгледах печатите. За първи път пих сангрия (вино с плодове) и опитах тортия (испански омлет с картофи и яйца). На срещата тази българка разказа своята история. А тя е като приказка. Преди няколко години извървява своето Камино, където среща любовта на живото си. Той е испанец. От тогава живеят там. На Пътя. Посрещат и служат на пилигримите. Всяка година са в различно населено място. Прекрасни са. Свежи и винаги усмихнати. Щастливи в любовта си. Веднага открих мястото. Видяхме се. Поприказвахме на кафе. С. радвам се, че се познаваме и ти благодаря. Бях заспала късния следобед в албергето, когато женски глас ме събуди по име. Отворих очи и над мен се усмихваше българското семейство. И този ден те решили да продължат и стигнали до Онтанас. Получихме още един ден подарък заедно. Разходихме се, напазарувахме и си приготвихме вечеря.  

                                                                 Ден 12  Онтанас – Фромиста (35 км) 

Този ден българската група вървяхме заедно през цялото време. Те вече също свикнаха да изминават повече километри. И този ден беше много горещ. По тази причина решихме сутринта да тръгнем още към 5 часа. Голяма част от пилигримите в албергето тръгнаха дори и по-рано. Беше тъмно като в рог. Нищо не се виждаше и използвахме фенерчета. На излизане от селото срещнахме китаеца. Той стоеше сам на пътя и не вървеше. Помоли да тръгне с нас, защото нямаше светлина. Разбира се нямахме нищо против и осветявахме пътеката. През целия ден китаеца вървеше близо до нас, понякога по назад или отпред, но почти не разговаряхме. Правеше впечатление, че е много възпитан, тих и деликатен човек. Още много рано по изгрев стигнахме Сан Антон. Мястото, за което говореше италианеца. Там нямаше селище, а само руини на стар манастир, през които преминава Камино. От пътеводителя на семейството разбрахме, че датира още от XII век и е използван като болница за поклонници. Много пилигрими се натравяли от вид плесен по ръжта, която използвали за направата на хляб. С този район е свързан и Т-образния кръст, чийто символ срещахме и в селищата след Сан Антон. Този кръст защитавал поклонниците от злото и болестите. Толкова силно ми въздейства това място. Беше невероятно. Разгледахме руините. Внушителни са. Още не се беше развиделило напълно. Това също допринасяше за магията. Албергето се намираше между останките на манастира. Там нямаше ток и пилигримите си пиеха сутрешното кафе на свещи. Местата са само 12. Предната вечер поклонниците били повече. Но никой не са върнали. Под открито небе между руините имаше дюшеци и завивки. Няколко души са спали там под звездите. Бях впечатлена. Ако знаех за това място бих останала да нощувам. Казаха, че вечерта било много студено, но преживяването си струва. Сан Антон е едно от най-мистичните места по Камино. Омагьоса ме. Усеща се много силна енергия там. Не ми се тръгваше.
След това стигнахме Кастрохерис. Интересно градче, в което обаче всичко беше затворено в този ранен час. Над града има стар замък. След това следваше стръмно изкачване. Радвах се, че все още не беше станало много горещо. На върха на този хълм се разкрива прекрасна гледка към Месетата. Пак там на върха имаше походна масичка отрупана с плодове, напитки и шоколадови десерти. Всичко с надпис донативо. Този ден в шеги и смях групата ни стигна до Фромиста. В този град беше единственото алберге, в което не харесах условията. Семейството дори написаха оплакване в книгата. Във всяко алберге има нещо като книга за похвали и оплаквания. Можеш и просто да си запишеш името, нещо което те е впечатлило, някакво послание. За мен беше забавно и първите дни често се записвах. Понякога разгръщах назад, за да проверя има ли нещо на български. Открих само веднъж едно благодарствено писмо от една българка в общинското алберге на Асторга.  

Сан Антон

Руините на Сан Антон

Кастрохерис

Ден 13  Фромиста – Калзадила де ла Куеза (37 км)  

Тръгнахме отново четиримата сутринта. На жената от семейството последните дни и се появиха много пришки и вървеше със силни болки. Отново мислехме, че сме заедно за последно. Аз пак избързах напред. Пристигнах в Карион де лос Кондес. Бях извървяла само 20 км и не исках да спирам. Това градче беше много симпатично. Тук албергето е в манастир. Разгледах, но продължих. След това селище следваше един труден участък по камино - 17 км без населено място и вода. Времето отново беше много горещо. Реших да ги извървя въпреки, че беше почти обяд и трябваше да вървя в най-голямата жега. Имах късмет, че към средата на този участък един човек продаваше разхладителни студени напитки на пилигримите. Един фреш ми вдъхна нови сили за останалата част. Там срещнах отново китаеца, който също беше спрял да се разхлади с една кока кола. Попита ме защо съм сама и къде са семейството. Казах му, че може би са тръгнали след мен и ще ги чакам в албергето. Вървяхме двамата мълчаливо и се настанихме в общинското алберге. Моите приятели пак решили да продължат и пристигнаха изтощени в късния следобед. Човекът с напитките вече не е бил на Пътя, когато те са минали от там. В селото имаше 2 албергета буквално залепени едно за друго. Съседното дори беше с басейн, но след този тежък ден не се впечатлих. Българите първо помолили хоспиталиерото да провери дали съм се регистрирала там и едва тогава се настанили. Този ден вече наистина ни беше последен заедно. Те решиха на следващия да тръгнат късно от албергето и да вървят само до Саагун. Този град е известен като средата на Камино. Искаха да намалят темпото, да им зараснат пришките и да си възстановят силите. Дните, през които бяхме заедно, те извървяха с няколко дни по-бързо предвидения в пътеводителя им маршрут. Вечерта отново вечеряхме заедно и съжалявахме, че трябва да се разделим. Разбрахме се да си пишем винаги, когато имаме възможност. В повечето албергета по Камино има свободен интернет. Така аз споделях с тях къде съм останала да нощувам, какво интересно съм видяла, което да не изпуснат. Обменяхме впечатления, пращахме си снимки и до края на Пътя общувахме така. И до днес продължаваме да си пишем. Камино ни срещна и ни сближи. Те са част от моето Камино, както и аз от тяхното. За съжаление рядко си идват в България, но сме си обещали непременно да се видим, когато това се случи.

Ден 14  Калзадила де ла Куеза – Ел Бурго Ранеро (42 км) 

Сутринта тръгнах в 6 часа както обикновено. Семейството ме изненадаха като също станаха, за да се сбогуваме в столовата на албергето. Прегърнахме се и си обещахме да поддържаме връзка. Беше толково мило. Тръгнах отново сама. Беше ми мъчно, че се разделяме, но в същото време тръпнех в очакване да разбера какво още ще ми поднесе Камино. Следваха още много емоционални дни. А най-силните ми усещания по Пътя са били, когато бях сама. Чувствах се прекрасно. 

Саагун

Разгледах Саагун – центъра на Камино. Направих дълга почивка там и продължих. Този ден срещнах Рей. Момче на 18 г. от Тайланд. Повървяхме за кратко заедно и се заговорихме. В училище той учи испански. От учебниците си разбира за Камино. Решава да го извърви, за да упражнява испанския си. Родителите му го пускат заедно с негов приятел съученик. Те обаче се разделят още на втория ден. Рей е с по-бързо темпо, а и решава, че като са заедно общува с другите пилигрими по-малко. Бях впечатлена от това момче. Малко по-голям от моя син и толкова самостоятелен. Толкова далеч от дома. Стигнах до Ел Бурго Ранеро. Тук също се настаних в донативо алберге. Поддържаха го двама възрастни мъже. Посрещнаха ме с чаша студена вода. Отново усетих онова по-специално отношение като в донативото към църквата в Белорадо. Записах и искрените си благодарности в книгата. Самото алберге беше много автентично. Бях на горно легло, като над мен нямаше таван, а се виждаше гредореда на покрива. Отстрани албергето имаше една хубава поляна с райграс и дървета, под чиято сянка няколко пилигрими се излежаваха. Този следобед ми беше много мъчно за семейството ми. Не ми се разговаряше с никой и дори си поплаках. Подейства ми пречистващо.

Обичам свободата. Ограниченията на ежедневието и битовизмите ме подтискат. За това ми харесва да съм в планината. Там се чувствам свободна. Там се зареждам. Може да е за кратко. За ден, два, три. Но това ми помага по-лесно да приемам матрицата, в която се върти животът ни. Имаше една приказка, че свободата е да правиш това което искаш. А да искаш това, което правиш е щастието. На Камино бях свободна и щастлива. И то всеки ден. Там наистина не мислиш за битовизми. Тук през 14-я ми ден за първи път си преброих парите. Преди да тръгна се притеснявах дали ще ми стигнат. Носех и карта за непредвидени обстоятелства. Все пак бях сама в непозната страна. Но ето, че дори не се сещах да преброя финансите си. Не ме интересуваше. Толкова малко ти е нужно на Камино и колкото по-простичко е всичко толкова си по-щастлив. А толкова големи потребители сме в живота си и все нещо не ни достига, за да сме щастливи. Непрекъснато искаме още и още под претекст, че гоним щастието. А сме просто едни консуматори. И някак не долавяме разликата. На Камино разбираш, че не това което притежаваш, носи щастието. Преди да тръгна разказвайки какво ще нося в раницата си, някак съжалително ме питаха как ще изкарам цял месец с три чифта гащи. А на мен ми бяха много. И ми тежаха. За това оставих по Пътя част от багажа си. Дори не помня какво изхвърлих. Просто ненужни вещи.

Саагун

Усмивки

Албергето в Ел Бурго

 Ден 15  Ел Бурго Ранеро – Леон (37 км)   

Дните след Бургос бяха изключително горещи. Изминавах наистина по много километри, защото исках да мина този участък, който е почти изцяло покрай шосето по-бързо. От много време нямах проблеми с краката, но след тези няколко дни, през които вървях по около 40 км отново ми се появиха пришки. В Леон се настаних в бенедиктинския манастир Санта Мария де Карбахал. Когато видяха в паспорта ми от къде съм тръгнала този ден, ми дадоха долно легло. Краката ми туптяха. Исках да излезна да разглеждам града, защото е един от големите по Пътя, но се сетих за болките, които изпитвах предния път, когато не се грижех за себе си. За това след дежурните душ и пране си легнах за около час, направих си масаж и заших новите пришки. Реших следващите дни отново да намаля темпото. Албергетата имат вечерен час. В 22 часа затварят вратите, малко след това загасят и лампите. Обикновено се прибирах от разходките много по-рано, но този ден излезнах късно. Имаше много неща, които да се видят в този град и се разхождах до последния момент. Ето какво съм записала в бележника:

Леон. 
Красив град. 
Много красив. 
Най-красивия до сега.
Останах без дъх. 

Наистина бях очарована от Леон. Толкова цветен град. Катедралата. Каса Ботинес – търговска къща построена от известния архитект Антонио Гауди. Пред сградата има пейка, на която стои статуя на самия него. Централната улица с невероятно много цветя по фасадите на сградите. Много пълни заведения и сувенирни магазини. На площада се срещам отново с Рей – момчето от Тайланд. Той е много общителен. Беше с цяла компания. Представи ме. Попита всички на колко години мислят, че съм и после им казва, че имам син колкото него. Снимах толкова много в Леон. Изпратих картички до България. Бях на Месата за пилигрими в църквата към самия манастир. Изненадах се, че младите момчета и момичета, които посрещаха и настаняваха поклонниците в албергето, бяха църковни служители. Всички момичета бяха монахини и пееха в хора на църквата. Момчетата бяха с монашески дрехи и също участваха в службата. Наистина бяха много млади и свежи. След това отново цивилни обслужваха албергето. Тази Меса беше само за поклонници. Свещеника ни благослови един по един като първо ни попита от къде сме и на какъв език да бъде благословията – испански, английски или френски. Подариха ни и по една картичка с отпечатана молитва. Толкова бях запленена от града, че забравих да се нахраня. Почерпих се само с редовния сладолед, а и през деня май не бях яла. Погледнах си часовника. Беше почти десет вечерта. Имах само около 15 минути да се прибера в алергето. Тръгнах на там и пред мен видях заведение за хамбургери. До тогава не бях яла хамбургер на Камино. А и такива неща се виждаха само в големите градове. Но нямах избор. Нямаше време да търся друго. Оказа се, че са с месо. Аз не ям месо от много години. След като спазвах за първи път православния пост отказах месото. Не се определям като вегетарианка, защото обичам риба и морски дарове. Просто не консумирам месо и се чувствам добре от това. Не ме съблазнява и ежедневно готвя ястия с месо за семейството ми. Попитах, не може ли да ми приготвят нещо без месо, но ми отказаха. Поръчах и реших да отделя месото, а да изям останалото. Сервираха ми нещо, което приличаше на хамбургерите на Макдоналдс. Освен питката и нещо като шницел имаше само лист зелена салата и тънко кръгче домат. В чинията имаше малко пържени картофки, които бяха студени и твърди като камък. А аз бях толкова гладна. Реших да опитам една хапка и ако не ми хареса да изям само хляба. Изядох обаче целия хамбургер с месото в него. Всъщност той беше само няколко хапки. Не ми хареса, просто се нахраних. Не се почувствах зле от това. Не ми беше съвестно, че го направих. Явно е трябвало да стане. После обаче стомаха ми се бунтуваше. Може би се чудеше какво е това. От тогава отново не съм опитвала месо и не изпитвам нужда. Ако въобще някога съм имала колебания за този си избор сега разбрах, че нищо не съм изпуснала. Вече в леглото заспах изтощена, веднага щом положих глава на възглавницата. 

Катедралата в Леон

Каса Ботинес на Гауди

На сладолед с Гауди ;-)

  

Ден 16  Леон – Сан Мартин дел Камино (26 км) 

Сутринта дълго излизах от Леон. Бях видяла един мъж вечерта на Месата, който сутринта излизайки от албергето ме заговори. Каза, че ме е видял в църквата и запомнил, че съм от България. Този мъж беше тръгнал по Камино дел Салвадор. Този маршрут тръгва от Леон и стига до катедралата Сан Салвадор в Овиедо. Само около 120 км е, но е труден и преминава изцяло през планини. От Овиедо може да се продължи до Сантяго де Компостела по Камино Примитиво. Излизайки от Леон видях още много интересни места, които съм пропуснала предния ден. Реших този ден да вървя по-малко. Следваха много хубави места по пътя, за които бях чела и на които исках да остана да нощувам. За това етапите ми щяха да са по-кратки. Този ден се настаних в едно малко селце, в което нямаше нищо за разглеждане. Цял следобед релаксирах на слънчевия двор в едно частно алберге. И тук имаше басейн, но не го използвах. Възстановявах силите си след няколкото изморителни от многото километри дни. Пришките ми обаче се увеличаваха и започнаха да ме болят отново краката.

Ден 17  Сан Мартин дел Камино – Асторга (25 км) 

Оспитал де Орбиго

От бележките ми:

Днес беше един от най-вълнуващите ми дни на Камино. Изпълнен с толкова много емоции. Пътят отново възвърна своето очарование далеч от колите и шосето. И е красиво! Толкова красиво! Преминах през едно селце Оспитал де Орбиго, на входа на което е най-дългия мост по Камино. Запазен до днес още от римско време. Днес минах и през мястото на Дейвид. Още един човек посветил дните си в помощ на пилигримите. Един от ангелите на Камино. Мястото на Дейвид те омагьосва...не ти се тръгва от там. Всичко при него е донативо. Има изобилие от плодове, напитки, сладка, ядки. Дейвид живее там. В нищото. Няколко километра преди Асторга. След една стръмна горска пътека, която изтощава поклонниците. Там на това място той посреща всички пилигрими. Разхлажда ги с най-сладката и сочна диня, която съм яла някога. И наистина е ангел, с тези толкова сини очи и този тих и спокоен глас. Има нещо във въздуха на това място. Не може да се опише...магия е! Всеки който се спре при него, си тръгва променен и благодарен. Всички го прегръщат за довиждане. Каза ми благодаря на български. А само аз трябваше да му благодаря.  

Знаех за това място и за Дейвид от разказите на Владина. Българка извървяла Пътя няколко пъти. Статията за Камино, на която случайно попаднах в интернет беше нейна. Нашата Шърли Маклейн. Моята вдъхновителка. Казах му, че се познаваме. Той загрижено ме пита как е тя и предава поздрави. През Дейвид минават хиляди пилигрими годишно. Едва ли ги помни всички. Но е запомнил Владина и свързва България с нея. При него можеш да останеш с часове. Някой подремваха на хамак под сянката на дърветата в неговия рай. В дворчето зад постройката върху прашната земя имаше постлан дюшек и завеси над него, за да предпазват от мухи и комари. Прииска ми се както и в Сан Антон да нощувам тук под звездите. Нямаше ток и вода. На печка на дърва Дейвид завираше вода за топли напитки, с които черпеше пилигримите. Вода пълни в туби от място на няколко километра разстояние. От даренията на поклонниците купува още продукти. Отново за пилигримите. Имаше камъчета подредени във формата на сърца по земята. Печата на Дейвид също беше сърце с надпис на испански означаващ „къщата на боговете“. Той също е минавал Камино. Бос. Без обувки. Вече е част от самия Път. Защото не просто помага през деня на поклонниците. А живее там. За тях. Това му носи удовлетворение. И има всичко. Любов. Щастие. Свобода. Нищо материално в този Рай няма значение. Тръгнах си от там с нежелание. Беше ми толкова леко. Стъпвах бавно и като, че ходих във въздуха. Почуствах такава лекота и спокойствие. Не бързах. Не припирах. Разбрах, че няма за какво. Усещането беше странно и не мога да опиша с думи. Докоснах се до един Ангел и неговия Рай. Чувството беше неземно. Малко след това срещнах музикант. Пееше и свиреше на китара песен за Камино. Пуснах монети в кутията пред него и той ме попита от къде съм. Поиска ми билета от България като сувенир. Казах му, че съм го изхвърлила. Дадох му лентата трибагреник, която носех закачена за раницата. Той запя друга песен като включи и България в текста. Беше забавно. Снимах го и продължих. Срещнах Йохан от Холандия. Мъж на 65 г. с голяма бяла брада. За втори път е на Камино. Първия път тръгва от дома си в Холандия. За повече от 2 месеца изминава 2100 км. Заедно пристигнахме в Асторга. Приказно градче. Отново катедрала. Епископски дворец проектиран от Гауди, сега музей на Камино. Кметството пък е подслонено в замък. Има и музей на шоколада и много шоколад навсякъде. Така ще запомня Асторга - град на шоколада. А в албергето имаше студенти от университет Miguel Hernandez по физиотерапия. Донативо се грижат за пилигримите. Тези младежи ми направиха релаксираща сензорна терапия, масаж на гърба и болезнената ми плешка и лечение на пришките. Почувствах се като нова. Наистина имах нужда. Казаха, че мускулите ми са постоянно стегнати и не се отпускат. Защото съм ги претоварила. Посъветваха ме да почивам повече. Думите не стигат да им благодаря. Възродиха ме. Подариха ми и рекламна тениска на техния университет. Какво да кажа... просто Камино! Макар, че беше памучна и тежеше я задържах. Сутрините и в късния следобед вече ставаше хладно и усещането на памука беше много приятно. Често я обличах. Дрехите, с които тръгнах бяха само от леки изкуствени и бързо съхнещи материи. За да не тежат много. Разбира се имах и връхна дреха, която също използвах.

Оспитал де Орбиго

Двореца на Гауди в Асторга

Ден 18  Асторга – Фонсебадон (28 км) 

Този ден Камино беше в планината. Имаше изкачване. Душата ми ликуваше, въпреки болките в краката. Масажа и терапиите помогнаха, но само за самия ден. Вървях бавно и трудно. Всички ме разминаваха. Но пак бях щастлива и се любувах на красотата. Планинските гледки са неповторими. Преминах през гора изпепелена от пожар. Земята беше овъглена и още тлееше. Следващите дни отново видях пожар. По новините казваха за още много пожари в цяла Испания. Някой извика зад мен. Беше отново момчето от Тайланд. Винаги ме хвалеше, че вървя много бързо. Казах му, че вече не съм бърза и имам пришки. Той се разтревожи. Попита ме къде ще нощувам. Отговорих, че искам да стигна до Фонсебадон. Направихме си селфи. Разделихме се. Той продължи напред. Пристигнах в това разрушено и изоставено селце с глутницата кучета от книгите за Камино. Заради поклонниците днес там е възстановена църквата и няколко албергета. Мисля, че постоянни жители няма. Разбира се няма и лоши кучета. Мястото е вълшебно. Кацнало на върха на планината. Още от България исках да остана там. Видях едно алберге с йога символи и надпис „vegetarian way”. Настаних се там. Към някой от албергетата има и ресторантчета, които предлагат вечеря. Всички се събират около масите, хапват и се опознават. До сега не бях присъствала на такава вечеря, защото менюто винаги включва месо. Но тук беше вегетарианско. През пътуването ми в Испания опитах повечето от националните им ястия. Още не бях опитала тази прословута паеля. Ястие с ориз приготвяно в голям специален тиган. Към ориза най-често се прибавят месо и морски дарове. Но в това алберге предлагаха зеленчукова паеля. Пристигнах след отварянето на албергето и много от местата бяха заети. Хоспиталиерото ми каза да се кача на последния 3-ти етаж, където е свободно. Събух прашните обувки, които се оставят на етажерка най-често до самия вход и тръгнах на горе. Имаше едни тесни дървени стълби, по които се изкачих с такава силна болка. Обикновено като вървиш привикваш с болката и не я усещаш толкова. Когато свалиш обувките обаче, се изненадваш колко боли. Последния етаж се оказа мансарден и на по ниската част вместо легла имаше дюшеци на пода. Мечтаех си да спя в такива условия и ето, че Камино ми ги осигури. Това беше едно от най-приятните албергета, в които съм нощувала. Снимах дори малката симпатична мансардна тоалетна с цвете в саксия на пода. Отивайки на двора да простра изпраните си дрехи отново виждам Рей. В същото алберге се е настанил и той. Зарадва се, че съм успяла да стигна до тук. Видя краката ми и веднага отиде до багажа си да ми донесе някакво лекарство. Върна се с един йоден мехлем и сам намаза пришките ми. Беше толкова мило. Просълзих се и му благодарих. Той ми разказа как първите дни си е пукнал една пришка без йод и се е възпалила. Дори е прекъснал да ходи един ден, за да се възстанови. Във Фонсебадон беше тихо и спокойно. Наоколо се разкрива прекрасна гледка. Зад албергето имаше малко дворче с един хамак, на който се люлях и почивах с часове. След това се събрахме на вечеря. Бях на една маса с един забавен кореец. С една испанка, която беше стартирала същия ден от Асторга. Тя изминава Пътя на етапи през отпуските си. С жена от Австрия, която миналата година е стигнала само до Бургос и е спряла поради проблеми с краката. Сега тръгва от там, но не прави планове. Казва, че ще стигне до докъдето я издържат краката. На масата срещу мен сяда и Йохан. Беловласия мъж когото срещнах преди Асторга. На другите маси също имаше хора от всякакви националности. Така на вечеря в това забравено в нищото селце една интернационална компания бяха събрани заедно от това вълшебно пътуване наречено Камино.
 

Албергето във Фонсебадон

     

и тоалетната :-)

Йохан

Ден 19  Фонсебадон – Понферада (28 км) 

Малко след Фонсебадон е Крус де Феро – най-високата точка на Камино. Представлява железен кръст поставен върху висок дървен стълб. Около него има огромна купчина камъни. Там има камъчета от целия свят. Донесения от дома камък символизира греховете, които оставяме и е като един вид пречистване. Освобождаване от всичко, което ти тежи. Това е един от ритуалите по Камино. Този ден за Крус де Феро съм записала това:

Крус де Феро

Бях там рано сутринта още преди изгрев. Беше студено и мъгливо. И някак мистично. Всички тези камъни донесени от всяка точка на света. Толкова различни съдби.. И моето камъче. Моята съдба. Някой оставят писма, лични вещи, различни предмети. Имаше снимки, кръстчета, дрехи. Стоях дълго там. Ръцете ми посиняха от студа. Изчаках изгрева. Слънцето се опитваше да пробие мъглата. Не знам дали заради железния кръст, но сутринта ми беше много леко, не ме болеше нищо, не усещах дори раницата на гърба си. Може би защото бях облякла всичките си дрехи. Беше и много красиво. Обичам планината! Винаги ме е зареждала. Заредих се и тук. Един пилигрим носеше маркер, с който пишеше някакво послание на камъка си. Услужи ми с маркера и надписах и своето камъче. Помолих се на това мистично място и продължих.

Тамплиерски замък

С монаха от Румъния

Спах в Понферада. В града има стар тамплиерски замък. Много впечатляващ. Разгледах го като пристигнах. Купих си сувенир с бурканче ситни камъчета от замъка. Този ден след като се настаних, повече не излезнах да се разхождам из града, защото отново започнаха силно да ме боляха краката. Общинското алберге беше донативо и на входа му ме посрещнаха едни монаси. Единия от тях се оказа от Румъния. И нали сме съседи се харесахме. Вечерта те пяха на Месата за пилигрими. След ритуала румънският монах ме помоли да се снимаме за спомен. Попита ме дали съм католичка. Пожела ми Буен Камино и бързо да ми заздравеят краката. Тук отново имаше доброволци от същия университет и ми превързаха пришките на стъпалата. Слагат един толкова мек бинт, че на следващия ден вървях като по облаци. Спомням си тъжните погледи на другите, разхождайки се в двора на албергето, като видеха бинтованите ми крака. Питаха ме дали съм добре. Наистина изглеждаше потресаващо, но след този ден болката постепенно отшумя, пришките зараснаха и вече нямах проблеми с краката. След железния кръст в едно селце Ел Асебо ме настигна китаеца. Не го бях виждала от деня, в който се разделих с българското семейство. Попитах го за тях. Той каза, че се виждали след това, но после той избързал напред. Вечерта се засякохме и в албергето в Понферада.   

Ден 20  Понферада – Трабадело (34 км)

Тази сутрин закусихме заедно с китаеца в албергето. В повечето има вендинг автомати освен за кафе, така и за безалкохолни напитки, за шоколадови десерти, че дори и сандвичи и консерви. Аз обикновено не закусвах толкова рано, а след като вървя около 2-3 часа спирах в някое пилигримско заведение за кафе кон лече и любимите кроасани. В тези заведения се събираха големи групи пилигрими и винаги виждаш познати лица, които си срещал последните дни. След закуската тръгнах отново сама. В едно малко селце след мен тръгна едно куче. Много голямо куче и много добро. Вървеше след мен и махаше с опашка. В края на селото му говоря да си тръгва, но то не се отделя от мен. Нарекох го Перо. На испански perro означава куче. Перо вървя с мен повече от 20 километра. Чудех се дали е вървяло така и с други пилигрими.

Перо

В същото време се притеснявах, че се отдалечава много от селото, където го срещнах. Ами ако върви с мен докато реша да се настаня? Къде ще нощува? Не във всички албергета приемат домашни любимци. А и Перо беше много голям. Бягаше пред мен и се радваше. После застана плътно до мен и върви все едно ме пази. От където минавахме всички му се радваха. Питаха ме мое ли е и дори ни снимаха. Перо беше много едро куче с много гъста козина. По обяд му стана много горещо. Вече вървеше бавно и трудно. Едва дишаше, а от устата му се стичаха лиги. На една чешма му дадох да пие вода. Отказа храна. Стигнахме до Вияфранка дел Биерзо. Имаше много хора в това градче. Цели групи туристи. Кучето ме изгуби. Не го повиках и продължих. Надявам се, че е добре. 

Може би така извървява Камино. На етапи с различни поклонници. Куче пилигрим. В едно селце преди Трабадело зад мен някой като че ли извика името ми. Обърнах се и видях китаеца. Запомнил е името ми, но го казваше по много странен начин. Някак насечено, като на китайски. От тогава до края на Пътя вървяхме заедно. Темпото ни беше еднакво. Вървяхме мълчаливо и почти не разговаряхме. Настанихме се в Трабадело. Селцето е малко и няма нищо за разглеждане. В албергето имаше машина за масаж на краката. След сиестата се почерпих със сладолед на терасата на албергето. Вечерях тортия и салата от домати. Легнах си рано. 

                                                      Ето и кратко видео от тези дни:

Връзка към Камино де Сантяго - III част