Камино де Сантяго - III част

Ден 21  Трабадело – Трикастела (40 км)  

Този ден беше дълъг. И много красив! Отново в планината. С китаеца навлезнахме в област Галисия. Красива и зелена! Изкачихме се до О’Себрейро. Приказно селце високо в планината с къщички пайосас иззидани от камък, с овална форма и покриви от слама. Пред църквата има паметник на Елиас Валина Санпедро. Местния свещеник, който дал идеята за жълтата стрелка и започнал да маркира пътя. Църквата е една от най-старите по Камино. Минахме през много планински селца, любувахме се на прекрасни гледки и извървяхме много километри. В Галисия Пътя минава през приказни гори. Някой са евкалиптови. Други с дървета, които така сплитат клоните си, че все едно преминаваш през тунел. Омагьосващи са тези галийски гори. С китаеца малко трудно се разбирахме, защото той говори английски както звучи китайския. И не всичко му разбирах. Казва се ГуанКу с фамилно име Ши и живее в Шанхай. Помолих го да ми каже нещо интересно за Шанхай, а той отговаря: „Хора. Много хора.. навсякъде.. 25 млн. души население.“ Сутрин за работа ставал още в четири часа и на спирката ако имал късмет се качвал на 5-я автобус.

В едно селце от една къща излезе една баба с чиния пълна с палачинки. Повтаря донативо и ми предлага. Взех си аз и дадох монета. Бабата пита от къде съм и възкликва: “Ооо, Булгария! Палачинка.” Не знам от къде знае тази дума, но много хубаво я казва. След това разбрах, че тази баба върти бизнес с палачинките и нахално си иска уж донативото. Но няма значение. На мен ми беше забавно и палачинката беше вкусна. Следобед стигнахме в Трикастела. Малко селце, в което имаше много албергета. В няколко от тях вече нямаше места. Бяхме учудени. За първи път ми се случваше да няма места. В поредното алберге, в което проверихме казаха, че са останали само три. Настанихме се. Беше неделя. Нямаше отворен магазин. В едно ресторантче си поръчах пилигримско меню. Тези менюта са около 10 евро и включват първо, второ, хляб, десерт и каничка вино или бутилка минерална вода. Сервитьорът направи много учудена физиономия като отказах виното и избрах водата. Испанците са големи любители на вината. Тук опитах и още един вид паеля само с морски дарове. Китаеца ми каза, че разговарял с други пилигрими и разбрал защо има толкова много хора и няма места в албергетата. Оказа се, че много поклонници стартират от тук своето Камино. Следващите 4 дни докато стигнахме в Сантяго имах чувството, че се състезаваме. Част от очарованието и магията на Пътя се изгуби. И вече разбирах, че краят наближава..

    

Ден 22  Трикастела – Портомарин (38 км) 

 

С ГуанКу се изчаквахме сутрин и тръгвахме заедно. Заедно почивахме и продължавахме. Рядко разговаряхме и понякога имах чувството, че вървя сама. В същото време не бях. Това ми харесваше много. Крачехме заедно един до друг, а всеки беше сам с мислите си. Усещах закрила и спокойствие. Той е много тих човек, не задава лични въпроси. Спира зад мен и изчаква, когато снимам. Подава ми едната си щека при стръмните участъци. Когато Пътя върви покрай шосето, винаги минава от страната на колите, а казва на мен да мина от вътрешната. Предлага ми храната си. Дори ме попита дали искам да си сменим раниците, тъй като неговата беше много по-лека. Отказах разбира се, но беше мило. Този ден говорихме повече. Разбрах много неща за него и семейството му. Бях изненадана като разбрах, че е свещеник. При това християнски. Католик. Разказа ми как е направил този избор и колкото и да му е трудно понякога, не съжалявал. В Китай имало много атеисти и неговата църква искали повече хора да се обърнат към Бог. Родом е от провинцията, но отива да учи в семинарията в Шанхай. Учи там пет години, след което църквата го изпраща в Париж, където живее и се учи в католически храм в продължение на цяла година. Връщат го в Шанхай, където работи в една църква. Направи ми впечатление колко много неща осигурява католическата църква на служителите си. След като завършва го изпратили и за седмица в Рим, където е бил изцяло на разноски на Ватикана. Сподели ми, че в Китай живее в нещо като общежитие, в което няколко свещеника делят 1 апартамент. Всеки има своя стая, но използват общи баня, тоалетна и кухня. Не плащат наем, защото се осигурява от църквата. Дал е обет за безбрачие и казва, че е приел това. Има двама братя и се радва на племенника си от по-големия брат. Разказа ми, че има и свещеници, които имат деца. Те са решили да станат такива след като са овдовели. От 5 години знае за Камино и е планирал да го извърви точно тази, когато е на Христовата възраст 33 г. След Камино няма да се прибира в Китай, защото отново го изпращат във Франция. Този път в Тулуза. Там ще живее и работи към църквата в продължение на 3 години. Попитах го той ли е избрал това. Каза, че решава църквата. И ако можел сам да избира би отишъл в Америка. Това му беше мечтата. Може би някой ден ще стигне и до там. Пожелавам му го. Радвам се, че Камино ме срещна с този интересен човек.

Дърво на 800 г.

100 км. до Сантяго          

Сутринта валеше. Слабо, но постоянно. Галисия за това е толкова зелена. Там често вали. Стигнахме до Сариа. Закусихме с кафе и кроасани. Разгледахме един манастир на края на града, който много ми хареса. От този град стартират най-много пилигрими. Малко след града е камъка със задължителните 100 км. Всеки извървял поне 100 км до Сантяго получава Компостела. Казват, че от тук духа на Камино малко се променя. Аз усетих промяната още предния ден в Трикастела, но след Сариа стана някак много туристическо. Видяхме многобройни групи от хора с еднакви тениски и лъскави нови маратонки. Извозваха ги с автобус, пускаха ги да вървят по 5 километра, след което автобуса ги чакаше отново. Имаше и цели класове ученици. Забавната страна на всичко това беше, че си играех да познавам кой тръгва сега и кой върви от преди месец. Винаги си личеше. Най-големия проблем обаче беше, че нямаше места в албергетата. Групите са си направили резервации още преди седмици. Всичко беше заето още преди да са отворили албергетата. Само в общинските не е разрешено да се правят резервации. Но и там още преди обяд пилигримите спираха да вървят и подреждаха раниците си отпред, за да си запазят ред. Не знаехме това и следобед пристигнахме в Портомарин. В градчето се влиза по един дълъг и много висок мост, под който тече река Миньо. Самото градче се намира на върха на хълм. В миналото е бил в ниското, но реката го е заляла изцяло, след което са го построили наново. Обикаляхме напразно и навсякъде ни казваха, че е пълно. Бяхме вече много изморени. По списъка, който имахме в града имаше много албергета общо с повече от 400 места. А всичко беше заето. Открихме едно, в което хоспиталиерката, мила жена ни предложи да спим на дивана във фоаето. Благодарихме, но решихме да обиколим още малко. Казахме на жената, че ще се върнем ако не открием друго. След обикаляне на още няколко попаднахме на две свободни легла. Толкова се зарадвахме. След дежурните процедури по къпане и пране излезнах да разгледам града. Хареса ми централната улица. Беше толкова приятна и както в повечето градчета и селца в Испания отрупана с цветя. А църквата ме заплени. Най-интересната църква, която съм виждала. Била е от римско време. Казват, че е пренесена камък по камък от местните жители, след като градът бил залят от реката. Не отидох на Месата тази вечер, защото бях много изморена. Купих си любимата емпанада (питка с пълнеж от риба тон) за вечеря и заспах рано. 

        

Ден 23  Портомарин – Палас дел Рей (25 км) 

Поради проблема с нощувките този ден решихме да вървим малко, за да може да се настаним в общинското алберге. Бяхме там още преди обяд и си запазихме ред с раниците. Имах толкова много свободно време в това малко градче. Обикалях улиците и магазинчетата по няколко пъти. Почивах си по време на сиестата. С китаеца рядко се разхождахме заедно в населените места. След като се настаним, той веднага отиваше в църквата и прекарваше времето си там. Запознаваше се с другите свещеници, присъстваше на всички Меси и се прибираше в албергето чак вечерта. Аз реших да си приготвя сандвич за следващия ден. Често си правих такъв с франзела, риба тон и домат. Испанците имат страхотен хрупкав и толкова вкусен хляб (pan). Отваряйки консервата с риба тон си порязах показалеца много дълбоко. Още си имам белег, който да ми напомня. Течеше много кръв, която трудно спря.

   

    

Беше 25 юли - денят на Свети Яков. На тази дата католическата църква чества паметта на Яков Зеведеев, а православната го отбелязва на 30 април. Отидох на Месата. Заради празника беше много тържествена. Църквата беше препълнена. Много от хората стояхме прави. По рано през деня също разгледах храма. Там едни жени ми дадоха лист, на който да напиша имената на близките си и моето. Казаха, че ще има някаква молитва за здраве, на която ще четат имената на всички записани. Подариха ми и една гривна с изображението на Св. Яков. Прибирайки се в албергето отново започна да тече кръв от пръста ми. Раната наистина беше дълбока и кръвта не спираше. Една италианка от съседното легло извади малка аптечка. Почисти и превърза пръста ми с бинт. Сложи и някакво кръвоспиращо мехлемче. Благодарих и. На Камино винаги когато имаш нужда от помощ някой се появява на точното време и на точното място. Като човека, който ме спаси, когато трябваше да премина между кравите. Това е част от магията на Пътя. И аз вярвам в нея. Тази вечер сънувах кошмар. Не знам защо. Беше свързан с порязването ми на консервената кутия. Сънувах, че имах висока температура и треска и мислех, че съм се разболяла от тетанус. В съня си знаех колко близо съм до Сантяго, но мислех, че ще умра от болестта и няма да видя катедралата. Беше странен сън и не знам какво означава. Събудих се и за първи път на Камино почувствах тревожност. Радвам се, че нищо лошо не се беше случило и скоро това усещане изчезна. През деня в бележника съм записала:

Всички са толкова мили и усмихнати. Друг свят е Камино! Физически се чувствам вече много добре, не ме болят краката, нямам и пришки въпреки, че предните два дни вървях по 40 км. Днес по-малко заради местата в албергетата. А емоционално все така летя. Сантяго е близо и въпреки че много искам да стигна някак не ми се ще всичко това да свършва..

ГуанКу

Ден 24  Палас дел Рей – Салседа (40 км) 

Този ден също мислихме да вървим малко и да се настаним в едно градче Арсуа. По списъка там има много албергета с много места. По Пътя отново все едно имаше състезание. Толкова много хора, предимно туристи. Наричат ги туригрини. Те са големи групи и много шумни. През цялото време все бързахме, за да изпреварим поредната група. Липсваше ми онова Камино. Истинското. На никого не бих препоръчала да върви само тези последни 100 километра. Защото няма да усети магията и уединението с Пътя и себе си. Пристигнахме рано, но пред общинското алберге, което е с почти 50 места имаше повече от 60 души. Обикаляхме повече от час да търсим други места. Започнахме да питаме и по хостелите. Но легла нямаше никъде. Този ден се почуствах отчаяна. Тази ситуация последните дни ми пречеше да се наслаждавам на мечтата си. За първи път почуствах гняв срещу другите пилигрими. Ако туристите можеха да се нарекат така. Бунтувах се, защото не беше честно. Следваха малки селца с по 1-2 албергета с малко легла. Не знаех дали там ще намерим място да нощуваме. Но нямахме избор и продължихме. Пътят опустя и отново му се радвах. Реших, че ако не намерим подслон ще спим в двора на някое алберге под звездите. А и щеше да е вълнуващо. Този ден бях истински благодарна, че не съм сама. По пътя попаднахме и на малки частни албергета, които ги нямаше в списъка, но и те бяха вече заети. Разбрахме за едно, което е малко встрани от Пътя. Решихме да опитаме. Отклонихме се с около 2 километра. Пристигайки там разбрахме, че 15 минути преди нас други пилигрими са заели последните места. Но служителите бяха много любезни и ни предложиха да се обадят в един пансион на 7 километра от там. Запазиха ни места в пансиона. Вече бяхме много изморени, но трябваше да продължим. Върнахме се до Пътя и се почуствах много по-добре. За втори път се отклонявах. Когато трябваше да си купя нови обувки и сега. Усещането е странно. На Пътя се чувствах сигурна и спокойна. Извън него бях притеснена. Пристигнахме в Салседа. Малко селце, в което нямаше нищо. Намерихме пансиона и се настанихме. Беше хубаво и приятно местенце. Като хотел. Дадоха ни стая с две легла и самостоятелна баня. Това си беше лукс след толкова нощи в общи помещения и двуетажни легла. Спах в една стая с почти непознат католически свещеник от Китай, но това не ме притесни. Въпреки, че беше странно. С китаеца вечеряхме в едно малко ресторантче. Единственото, което открихме. Около пансиона имаше много узрели къпини. Оказа се, че ГуанКу никога не беше ял такова нещо. Дори не знаеше как се казват и ме попита за думата на английски. Каза, че му харесват. Събра си малко в шепата, но ги изяде след като ги изми на чешмата. Гледаше ме учудено как ги късах и хапвах веднага. С него вече разговаряхме много повече. Някак си се разбирахме. Докато вървим се забавлявахме като се учехме на думи от родните ни езици. Питахме се как са числата, цветовете, различни плодове, зеленчуци, цели изрази и други думи. Той ми ги казваше на китайски, а аз се опитвах да ги повторя. Някои дори съм записала в бележника си. След това аз му ги казвах на български и той повтаряше. Смеехме се много с тази игра, защото той изговаряше нашите думи много смешно, а аз техните още повече. Той постоянно повтаряше, че нашия език бил много труден, а китайския лесен. Аз разбира се бих казала точно обратното. Между другото докато вървяхме с българското семейство няколко пъти други пилигрими са се обръщали след нас да ни питат на какъв език говорим. Тъй като този ден непредвидено извървяхме много повече километри, решихме на следващия ден да стигнем Сантяго. Имаше само около 30 километра до там. Много от поклонниците спят в едно голямо алберге с 400 места, което се намира само на 5 км от града. Така последния ден вървят много малко, не са изморени и могат спокойно до разгледат, да посетят офиса на пилигримите, от където се получава Компостелата и да присъстват на тържествената Меса в катедралата. Ние обаче решихме да не оставаме там, а да продължим до крайната ни цел – Сантяго де Компостела.

Ден 25  Салседа – Сантяго де Компостела (28 км.) 
Тази сутрин тръгнах с още по-голям трепет. Всички пилигрими, с които се разминавах бяха някак по-различни. Близостта на Сантяго се усещаше във въздуха. Разминахме се с група тийнейджъри, които вървяха и пееха. Всички се вълнуваха. А аз още по-силно. Вървях толкова дълго, за да стигна до тук. Исках да видя тази катедрала. Тя беше като символ на моето пътуване. Не правих поклонение пред Апостол Яков. Не съм давала обет. Не съм тръгнала и поради някаква жестока трагедия или обрат в живота ми. Всеки има драми, но не това ме доведе на Пътя. Не търсех себе си, макар да открих някой нови неща. Не търсех разрешение на определени въпроси. Не бях и не съм на кръстопът. Причините да поема по Камино са комплексни. Имам интерес към духовното, стремя се да се свързвам по-често с Природата и по-малко да съм под влиянието на матрицата. Интересувам се от йога, вярвам в енергията и знаците на Вселената. Вярвам в Бог. Нося душа на пътешественик. Не харесвам спа почивките, нито организираните екскурзии с точно определена програма. Обичам друг вид пътувания. Обичам преходите в планината. Обичам да скитам. Обичам дивото. Обичам морската шир. Обичам свободата. Имах и по-лични причини. Исках да намеря начин да приемам и да живея по-леко с една огромна болка в живота ми. Свързана с най-милото ми същество на този свят. За това ми помага духовното пробуждане, а Камино е резултат от този процес. Камино ми даде много. Камино ме беляза. Камино проветри мислите и чувствата ми. Уроците, които научих ще запазя за себе си. Много от тях осъзнах, след като се върнах у дома. Камино е много лично преживяване. Мога да споделя само, че имам да вървя още дълъг път.. Но знам, че съм в правилната посока. И това ми стига. Ето и какво съм записала в бележника: 

В Сантяго съм. Изпълнена с благодарност. Днес ми беше толкова леко. Стъпвах по земята, а все едно някой ме носеше. И с всичките си сетива усещах колко съм близо.. Изкачих се на Монте де Госо или хълма на радостта. Наричат го така, защото от там пилигримите виждат за първи път кулите на катедралата в далечината. Аз лично нищо не видях, но се радвах. След това вървиш из града следвайки стрелките и очакваш да я видиш. Вече пред катедралата сваляш раницата от гърба си и оставаш без дъх.. Не е много красива опасана със скелета, защото е в ремонт от много години, но за теб е всичко в този миг. Защото си тук. Защото си успял. Защото си победил себе си. Извървял си всички тези километри с целия си багаж на гърба. На площада пред катедралата пилигримите са насядали по земята, други се прегръщат и целуват, всички са толкова щастливи. И аз съм тук. Успях. Извървях го. Не мога да облека с думи тези емоции. Имах и трудни моменти, имах и силни болки.. но нито за миг не помислих да спра. И през цялото време бях много щастлива. На Камино има силна енергия. Усеща се. И те води напред. Към сбъдването на мечтите ти. Благодаря на Бог, че ми показа и ме поведе по този Път. Благодаря на семейството си и всички, които ме подкрепяха.

Непосредствено преди площада на катедралата стрелките те водят през един малък подлез или тунел. Там свирят улични музиканти, дори и оперни певци. Акустиката, която се създава на това място от каменния зид е много интересна. В Галисия е характерен инструмент подобен на нашата гайда. Като минах от там един човек свиреше на тази гайда популярна за региона мелодия. Чувала съм я и преди в интернет на клипчета за Камино. Запечата се в съзнанието ми. На живо звучи невероятно. Прекрасно е. Свързвам Сантяго с тази мелодия.

                                                              

 С ГуанКу постояхме на площада пред катедралата, снимахме се и решихме първо да се настаним. В Сантяго също трудно се намираха свободни места в албергетата. Същия ден няколко километра преди да пристигнем в Сантяго се свързахме с едно алберге по телефона и за наш късмет имаше свободни легла. Помолихме да ни ги запазят. Тази практика с резервациите не е в духа на Камино и някак опорочава всичко. Някои правят резервации през целия път. Не го приемам. А и те ограничава много. Поради многото туристи обаче към края става необходимост. 

Сертификатите

След като се настанихме отидохме до поклонническото бюро, за да ни бъде издадена Компостелата. Текста в нея е на латински език. На всички тръгнали от Сен Жан се издава и сертификат за преминато разстояние. По този сертификат съм извървяла 799 км. Записвайки датите според паспорта с печатите служителят ме похвали за бързото изминаване на толкова километри. От там отидохме отново до катедралата. От вътре е величествена. По средата на дебело въже виси ботафумейро – огромното кандило тежащо около 60 килограма. В древността пилигримите са нощували в самата катедрала. Тъй като тогава в подслоните не е имало бани поклонниците били мръсни и миризливи. Причината кандилото да бъде толкова голямо е, за да се подтисне тази миризма по време на Месата. Днес то е най-голямата атракция за всички поклонници и гости на града. За съжаление запалването на кандилото явно не е евтино. Нужни са килограми тамян. Или всичко е просто бизнес. Днес то се пали само на празници или когато в храма се събере дарение от 300 евро. Гледала съм много клипчета в интернет как запаленото кандило се люлее по цялата дължина на катедралата. Всеки поклонник мечтае да види това. На няколкото Меси, на които присъствах в Сантяго всички с камери в ръце чакаха да се залюлее ботафумейрото. Това се извършва чрез специален механизъм на тавана от макари и човешката сила на няколко души, които дърпат въжетата държащи кандилото. Аз не можах да го видя. А толкова исках. Реших да го погледна философски. Ще трябва да се върна там отново, за да видя как се люлее. Някой ден..

Катедралата в Сантяго

Ботафумейро - огромното кандило

След разглеждането на катедралата се впуснах да разглеждам града. Сантяго е голям и красив град. Център на област Галисия. Неповторима архитектура. Неповторима атмосфера. Освен пилигримите има и много туристи. Освен катедралата има още много храмове. В бенедиктинската църква Сан Франциско въз основа на Креденсиала ми издадоха и техен сертификат, на който има онзи Т-образен кръст. Тези документи не са от голямо значение и има пилигрими, които не отиват да си ги получат. Това е техен избор. Аз избрах да си ги взема, защото ми носят скъпи спомени от това пътешествие. Купих си и сувенири, опитах прословутия пулпо (октопод), както и тарт де Сантяго (бадемова пита), който е известен десерт в региона. Отгоре с пудра захар е нарисуван кръста на светеца. В една книга четох за заведение „Ботафумейро“ близо до катедралата, на чиято стена ако оставиш стотинки от родината си, ще се върнеш отново. Намерих го и оставих няколко монети. С китаеца отидохме и на вечерната Меса. След това още се разхождахме. В този град кипеше живот. На площада имаше един духов оркестър, който слушахме. След това една забавна програма с клоун. Подготвяха и сцена за голям концерт късно вечерта. В Сантяго албергето нямаше вечерен час. За това останахме и на концерта. Беше много вълнуващо. Толкова млади хора имаше по улиците на града. Всички бяхме насядали по стълбите пред единия вход на катедралата, където се провеждаше концерта. Прибрахме се късно след полунощ. Толкова много ми се спеше. Бях изтощена и заспах бързо. 

                                                          

Когато тръгнах имах закупен полет и за обратно. Датите бяха максималното време, с което разполагах. Имах 30 дни, в които можех да вървя. Надявах се за това време да стигна до Сантяго, а последния ден да отида до океана с автобус. Повечето поклонници не вървят този маршрут пеш. Нарича се Камино Фистера и е единствения път, който не завършва в Сантяго, а тръгва от там. В това океанско градче се намира нос Финистере, на който е камъкът със символичния нулев километър на Камино. Древните са смятали това място за края на света. Днес е чудесен завършек на всеки решил да извърви Камино. Независимо дали са стигнали до последния камък пеш или с автобус, всички поклонници се снимат за спомен на „нулевия“ километър, а под тях се разбиват вълните на океана. Според статистиката по-малко от 10% от всички пилигрими вървят до Финистере пеш. Аз извървях своето Камино за много по-малко време, отколкото предполагах и реших да вървя и последните около 100 км до носа. Една жена, която вървеше пред мен и следях пътешествието и в интернет също беше минала пеш по този маршрут. Близо до Финистере има още едно място посещавано от поклонниците. Това е едно малко селце на брега на океана. Мушия. Свещено място. Знаех за него от филма за Камино. Там на скалите, върху които се разбиват океанските вълни главният герой разпръсна праха на покойния си син. Италианеца, когото срещнахме с българското семейство също каза, че това е едно от местата, които са го впечатлили и са останали в сърцето му. От тази жена разбрах, че мога да мина първо през Мушия и след това Финистере. Въпреки, че се познаваме само виртуално, благодаря ти П. Последвах те и не сгреших. Този маршрут също е белязан с жълтите стрелки. Оказа се, че с ГуанКу на една и съща дата трябва да си тръгнем от Сантяго. Аз имах полет до Барселона, а той билет за автобус до Порто. И той беше решил да върви до Финистере. Убедих го да минем първо през Мушия. Имахме достатъчно време. В албергето, в което бяхме в Сантяго си запазихме още една нощувка след няколко дни, когато щяхме да се върнем от океана. Решихме на следващия ден да тръгнем по Камино Фистера след обедната Меса. Надявахме се тогава да запалят кандилото.

                                                                              Видео от последните дни:

Камино Фистера

Ден 26  Сантяго де Компостела - Негрейра (21 км) 

Сутринта освободихме албергето и оставихме раниците си в пилигримския офис срещу заплащане. Китаеца отиде веднага в катедралата, а аз отново тръгнах да обикалям града. Този път си взех карта от туристическото бюро и се отдалечих от централната част. Толкова много площади, църкви, паркове, университети, парламента на Галисия, градския пазар. Търговската част също много ми хареса. Има много какво да се разглежда в този град. На обяд отидох на Месата. Каква голяма изненада за мен бе, че ГуанКу участваше в литургията. Беше облечен с тържествени червени дрехи и дори прочете някакъв текст на неговия език. Той не показваше много емоции. Но този ден каза, че е бил много щастлив. Попитах го знаел ли е, че ще участва в Месата. Отговори ми, че си е кореспондирал чрез имейли с катедралата. Поканили са го на обедната Меса, когато пристигне, но не е знаел, че ще бъде заедно с другите свещеници на службата.

Същия ден още двама свещеници от други държави са пристигнали в Сантяго. Те също участваха в литургията. Единия от тях беше чернокож. Явно много католически свещеници вървят по Пътя на Сантяго и биват поканени на службата. По време на Месата видях Рей от Тайланд. Не се бяхме виждали от Фонсебадон, когато намаза краката ми с онзи мехлем за пришките. Махнахме си, но имаше толкова много хора, че след това не го открих сред тълпата. С ГуанКу взехме раниците си и в ранния следобед поехме отново. Пътят беше очарователен. Минахме през един стар мост и красив водопад. След това отново вълшебните гори на Галисия. Видяхме една торбичка на пътеката пълна с ябълки и надпис, че са оставени за пилигрими. Късахме си ябълки и праскови и от дървета по Пътя. Почти не срещахме други пилигрими. Беше тихо и спокойно. Нямаше толкова много заведения, магазини и албергета, колкото по Пътя на Сантяго. На мен ми хареса много. След лудницата и надпреварването от последните дни тук отново чух песните на птичките. Но усещането беше различно. Нямаше го онова чувство за поклонничеството, мистичното и божественото. Не съжалявам, че изминах и този път пеш. Но ако отида отново бих вървяла само до Сантяго, а до океана ще стигна с автобус. Този ден вървяхме малко, само до Негрейра, защото тръгнахме късно. Настанихме се в частно алберге, което държеше една румънка. В спалното помещение се изненадах колко е празно. Бяхме не повече от десетина човека. Едно момиче от съседното легло ме заговори и каза, че ме помни. Бях искрено изненадана, защото срещу мен бяха сестрите рускини. Видяхме се в Наварете през 6-я ми ден. Беше ми много приятно, че ги виждам отново. Те преминали част от Пътя с автобус, след което продължили. Прескочили Месетата от Бургос до Леон и ето, че отново се срещнахме.

 

Камино Фистера
Ден 27  Негрейра – Олвейроа (37 км) 

Ето какво съм записала в бележника този ден:
Дъжд. Силен дъжд. Цял ден. Подгизнах. Сушим обувките с вестници, дрехите по леглата. Не знам кое е по-добре: безмилостното слънце на Месетата или дъждовете на Галисия? Но пилигрима си върви. С бодра крачка. Независимо от времето.

Този ден беше най-силния дъжд, който ме валя на Камино. Не спря цял ден. Бях мокра до кости. Дъждобрана ми се скъса, а предпазния калъф за раницата беше пропуснал. Настанихме се в едно интересно алберге. Беше оставено отключено и всеки можеше да си избере легло, да използва банята, кухнята и всичко останало. Имаше оставени и еднократни чаршафи, които раздават в повечето албергета, а в някой се заплащат. На вратата имаше лист с надпис, че хоспиталиерото ще мине след 19 часа, за да постави печати в паспортите и да му се плати за леглата. Тук нямаше нищо за разглеждане. В магазинчето пък имаше само 5 продукта на кръст. Бях премръзнала и си взех една суха смес за супа. Не консумирам такива неща, но нямаше голям избор. Исках нещо топло, което да ме сгрее. Направих си и чай. Следващия ден щяхме да стигнем до Мушия. Всъщност пътя към Фистера и Мушия е един, като в последния участък се разделя на две. Надявах се да не вали и ако може да е слънчево. 

Камино Фистера

Ден 28  Олвейроа – Мушия (33 км)

Тук се разделя пътя към Фистера и Мушия

Днес се вълнувах от срещата ми с океана. Усещах мириса му от далече. И морския вятър. Все едно си бях у дома. Покрай морето, където израснах. Не бих сбъркала това усещане никога. И тогава го видях. В далечината. Необятната синя шир. Океана. Една друга мечта. Времето беше ту слънчево, ту облачно. Но не валеше и беше топло. Още преди Мушия видяхме един малък плаж. Аз импулсивно веднага събух обувките си и се затичах към водата. Не можех да не си потопя краката. Просто не издържах. ГуанКу нали винаги беше премерен и сдържан ме гледаше притеснено. Повтаряше: „You are crazy” и да внимавам да не си нараня краката. А аз се радвах като малко дете. Щастлива бях. А ето и записките ми: 

Първа среща с океана. Обещавам си да не е и последна. Пътя днес беше много красив. Малкото градче Мушия също. Тук е сниман и финала на филма The Way. Изкачих се на един хълм, от който се вижда целия град. Как да го опиша. Просто красиво!

Настанихме се в едно алберге, което се казва Albergue Delfin. Печата им също беше с делфини. Любимите ми животни. Първата ми татуировка също е с изображение на делфин. Там имаше и надпис „Добре дошли“ на няколко езика и на български. Пресичайки улицата пред албергето излизаш на един друг плаж. Още по хубав. С този омагьосващ цвят на океанските води. Беше неделя. В цялото градче нямаше отворен хранителен магазин. Но пък беше пълно с ресторантчета покрай пристанището. Хапнах любими морски храни – калмари и октопод. Отидох и до скалите. Тук вече не намирам подходящите думи. Дълго стоях на тези голи скали, върху които е издигнат един параклис. Вълните се разбиват на пяна със силен тътен в тях. Направих стотици снимки. Бих живяла в това крайбрежно градче. Плени ме. Има един хълм, по който убедих китаеца да се изкачим. Хълма е от скала, по която са издълбани стъпки, а на места просто са забити дъски или нещо метално, върху което да стъпиш и да се изкачиш още по нагоре. Той през цялото време повтаряше колко е опасно. На върха имаше кръст и пред нас се откри зашеметяваща панорама към цялото градче и океана. Самия град е заобиколен от три страни с вода. Невероятно е. Горе се оказа, че има много по-лесна и полегата пътека, която излиза до скалите с параклиса. ГуанКу тръгна по нея, а аз слезнах от там, от където се качихме. Имаше някакъв празник в града. Нещо като панаир. Много музика. Люлки. Въртележки. Сергии с играчки. Стана вече късно, но отидох и на плажа. Написах името на сина ми и любимия на пясъка. Изпратих им снимка. Беше малко преди залез слънце и вече студено да се изкъпя. Оставих това за следващия ден във Фистере. Потопих отново само краката си и с много увещания убедих и китаеца да направи същото. Мисля, че му хареса. Не че го показа. Но пък вървеше бос по водата от единия край на плажа до другия няколко пъти. Попитах съдържателката в албергето как е правилно Муксия или Мушия, защото срещах и двете наименования. Тя ми отговори, че градчето се казва Мушия. Тази вечер отново заспах изтощена от емоции. 

Моята стрелка

Камино Фистера
Ден 29  Мушия – Фистера (31 км)

Последния ден, в който вървях. Времето беше чудесно. Слънчево и даже горещо. Нямах търпение да стигнем до Фистера. Стигнахме до едно разклонение, на което нямаше стрелка. Избрахме дясната пътека, но повече от 15 минути не видяхме знак. Решихме да се върнем. Видяхме друг поклонник, който идваше от другата пътека и отиваше към Мушия. Реших да направя стрелка от малките камъчета на пътя. Надявам се да е помогнала за правилната посока на други пилигрими след мен.

Финистерианата

 

Дълго влизахме във Фистера. Стигнахме централната част. Видяхме един чуден голям плаж. Намерихме общинското алберге. Регистрирахме се и там ни издадоха още една Компостела за извървяно Camino de Fisterra. В интернет прочетох, че се казва Финистериана. Много е красива. Още един спомен. 

След това пред албергето срещнах Рей. Младежа от Тайланд. Толкова се зарадвахме един на друг. Той също след Сантяго, когато се видяхме отдалече в катедралата е тръгнал пеш към Фистера. Не е бил в Мушия и каза, че няма да ходи до там. Разбрахме се вечерта към осем часа да тръгнем заедно към Фара на нос Финистере, където има традиция да се изпрати залеза на „края на света“.

Разгледах пристанището и отидох на плажа. Потопих се в океана. Водата беше ледена, но си заслужаваше. Да плуваш в океана е велико. Събирах миди и камъчета по пясъка. Там има едни красиви големи миди, от които си донесох и до България. Беше толкова хубав ден. Дори си поспах на пясъка. Вървях по дългата плажна ивица на този голям красив плаж. Отново снимах много. Съжалих, че нямам време да остана тук още ден. Рей щеше да нощува на това неземно място още една нощ, след което имаше среща в Сантяго с неговия приятел, с когото са тръгнали заедно. После щяха да прекарат 5 дни в Барселона и да отлетят за далечния Тайланд. 

След като се върнах в албергето заедно с китаеца и Рей вечеряхме и тръгнахме към Фара. До там имаше около 2-3 километра. Последните километри и символичния край на нашето пътуване. На носа имаше много коли и много хора. Пилигрими, местни жители и туристи. Всички си намираха удобни места по скалите и чакаха залеза. Срещнахме едно момиче също от Тайланд, с което сме се засичали и преди. Тя ни разказа как са я обрали. Случило се е в Сантяго, в албергето, където била отседнала. Всички пилигрими оставят личните си вещи до леглото и излизат без да се притесняват. Оставяла съм телефона си да се зарежда без да се страхувам, че ще изчезне. Парите и документите си носех на портмоне за врата, което беше постоянно на мен, но понякога влизайки в банята го забравях. Нищо не се е случвало. До тогава не бях чула и друг да се е оплакал. Оказа се, че парите на това момиче изчезват от двора на албергето. И крадците не са пилигрими. Били са външни хора. Тя веднага съобщава в полицията. За късмет в албергето е имало камери. Полицията е изискала записа и са видели двама младежи, които са взели малката чанта. След няколко часа полицаите и върнали парите, документите, кредитната карта и билета за родината. Важното е, че всичко е завършило добре и поздравления за бързата реакция на властите в Испания. Това момиче носеше запалка и искаше да запалим огън на носа. Има традиция, според която на това място пилигримите изгарят някаква лична вещ, най-често дреха, с която са вървели по Пътя. Като символ на пречистване и ново начало. Там видяхме пепел от огъня и на други пилигрими. Аз също мислех да изпълня този ритуал, но точно този ден забравих за това. Мислех да изгоря единия чифт чорапи, с които вървях. Тъй като не ги носех нямаше какво да изгоря, а и момичето не успя да запали огън поради силния вятър. А аз още си пазя скъсаните чорапки за спомен. Тя искаше да изгори пръчката, на която се е подпирала всички тези дни по Камино. На края просто я остави там. На една скала на носа. Имаше и други оставени вещи. Обувки. Дрехи. Снимах се на камъка с нулевия километър. Имаше и едни фигури на любимите ми делфини. Един човек поставяше печат с изображението на камъка, на който пише „км 0,00“ и надпис „THE END”. Това беше последното ми свободно място в паспорта. След това с Рей се настанихме на скалите. Радвахме се. Правихме си селфита ухилени до ушите. Чакахме залеза. Бях на The End of the world. Сбъднала мечта. Залеза беше изключително красив. Както и всички залези. Но този беше специален. Посрещала съм много залези на морския бряг, но никога на океана. И никога като подарък за извървяно Камино. Този залез се запечата в съзнанието ми. Наситено оранжев. Като наситената ми душа. С емоции. Емоции, които няма да забравя. Ето и последното, което съм записала в бележника си: 

Моето Камино! 29 дни - 900 километра
Сен Жан - Сантяго - Мушия - Финистере
Едно пътешествие за душата и за сетивата. Една мечта сбъднала се по най-прекрасния начин. Една приказка без край, защото ще помня винаги. Извървях своя Път, изкъпах се в океана, гледах залеза на “края на света” и за всичко това БЛАГОДАРЯ!

  

Рей, аз и ГуанКу

 Ех, това Камино! Подарих си вдъхновение! Подарих си мечта! Подарих си буря от емоции и не исках да свършват. Прибрахме се в албергето. Постояхме още малко във фоаето. Хапнахме чипс и бисквити. Не говорехме много. Осъзнавахме, че това наистина е края. Само ГуанКу гледаше философски и повтаряше, че Камино никога не свършва. Легнахме си. Замислих се. Колко хубаво ми беше на Пътя. Наистина не срещнах и не видях нищо лошо там. Полевите условия в албергетата също не ми тежаха. Вече писах, че дори ми беше уютно в тях. Харесваха ми срещите с хора от цял свят. Не говорих много. И поради бариерата с езиците. Но не само. Харесваше ми просто да наблюдавам другите пилигрими. Техните маниери, движения, начина по който говорят, как общуват с околните. Прекосих цяла Испания от край до край. Един месец ми беше достатъчен да обикна тази страна. Китните и селца. Архитектурата на градовете. Тесните улички. Винаги усмихнатите и весели жители. А на самия път. Преходите от едно населено място до друго. Там се чувствах най-добре. Там харесвах самотата и уединението. Крачих по този прашен път. Наслаждавах се на природата. На звуците около мен. Не мислех. Или поне не волево за нещо конкретно. Оставях съзнанието ми да се рее само. Незабравимо е. Най-вълнуващото приключение, което човек може да си подари. Просто Камино!

                                                             Видео от Камино де Фистера:

    

На следващия ден рано сутринта с ГуанКу излезнахме пред албергето, където трябваше да спре автобуса за Сантяго. Когато се качихме от прозореца видях Рей, който също трябваше да освободи албергето, защото в общинските не можеш да останеш повече от една нощ. Още предния ден си бе направил резервация в съседното частно алберге. Смяташе този ден да изкара цял ден на плажа. Махнах му. Повече не се видяхме. Но си разменихме контакти. Пишем си понякога. Съвсем скоро от университета, в който учи по програма за обмяна на студенти го изпращат в Испания. Писа ми, че е много щастлив, защото ще прекара цели 6 месеца в едно университетско градче в област Кастилия и Леон. През тази област преминава и Камино. С ГуанКу също си имаме контакти и последно си честитихме новогодишните празници. Автобуса за Сантяго преминава почти изцяло по крайбрежието. От прозореца видях много красиви океански гледки. Беше ми малко странно, че не ходя, а се возя. Радвах се, че имам още един ден в Сантяго. Пак обикалях града цял ден, бях на обедната и на вечерната Меса, но отново не видях кандилото запалено. Не ми е било писано да го видя сега. Но знам, че ще има следващ път..

Българското семейство, с което си пишехме през цялото време, пристигнаха в Сантяго три дни след мен. Те влизаха в църквите само да ги разгледат и не посещаваха Месите. Но в Сантяго са отишли на тържествената обедна Меса. Обявили са, че има дарение и видели люлеещото се кандило. Писаха ми, че е много впечатляващо. След това и те продължиха пеш към Финистере, защото дъщеря им много искаше да вървят и до там. Аз ги убедих да минат първо през Мушия. Изпратих им снимки от там и им казах, че няма да съжаляват. Направиха същия маршрут. Надявахме се да се засечем в Сантяго когато аз се връщам от океана, но не стана. Те вече бяха тръгнали по Камино Фистера. Но няма значение. Важни са спомените и емоциите, които сътворихме заедно. Надявам се тази година да решат да си дойдат в родината и да се видим. Вечерта с китаеца вечеряхме за последно в едно ресторантче в Сантяго. В албергето си приготвих багажа, защото полета ми до Барселона беше рано сутринта. До летището на Сантяго имаше автобус от близката автогара в 6 сутринта. Взех си довиждане с ГуанКу, защото мислех, че сутринта няма да се видим. Трябваше да стана рано. Но той също стана да се сбогуваме. Изпрати ме до външната врата на албергето. Попита ме дали ще се справя. Предложи ми да дойде с мен до автогарата, която беше на десетина минути и предния ден минахме от там. Аз не исках да го разкарвам в тъмното и отказах. Казах, че е лесно и ще я открия. Взехме си довиждане, пожелахме си късмет. Той отново повтори, че Камино никога не свърша. Каза, че Камино е самия живот и си пожелахме Buen Camino. Тръгнах. Загубих се в уличките и без малко да изтърва автобуса за летището. Видях един денонощен паркинг, където имаше охрана и попитах за автогарата. Добре, че беше този човек да ме упъти, защото доста се бях отклонила. Запъхтяна стигнах точно когато и автобуса спря на сектора. На летището всичко мина добре. Полета също. Снимах страхотна гледка на Барселона от високо. Кацнах преди обяд. Полета ми за България беше на следващия ден. Реших, че ще спя на летището. Още малко адреналин. Полета пак беше сутрешен. Нямаше смисъл да нощувам някъде в града и много рано да търся транспорт до летището. Имах списък с много места, които исках да посетя в този град. Не ми се занимаваше и с търсене на нощувка. При пристигането ми разгледах много малко, защото нямаше време. Сега имах цял ден. Оставих раницата си на багаж на летището и си взех карта на града. Беше нетърпимо горещо. Обикалях цял ден. Красив град е Барселона, но тогава не го оцених. Тълпите от хора, шума, колите.. След тишината, спокойствието и подредеността на Камино ми се стори пълен хаос. Този контраст ми дойде в повече. Обикалях града почти 12 часа. Останах без крака. Въпреки, че бях без раница се чувствах много изморена. От всички тези хора, клаксони, жегата.. Но пък видях всичко, което е възможно да се види обикаляйки цял ден пеш. А има още толкова много в този град. Но и това друг път. Впечатлих се от Арката (Arc de Triumf) и парк Цитаделата. Видях пристанището, статуята на Христофор Колумб, плажа Барселонета. Потопих се и в Средиземно море. Няколко пъти минах през известната улица Ла Рамбла. Видях още парламента на Каталуния, известния пазар Букерия, къща Батло на Гауди и разбира се Саграда Фамилия. Впечатлих се от площад Каталуния с многото гълъби, от готическия квартал и от катедралата, която ми напомни на тези по Камино. Купих подаръци на семейството си и след полунощ се качих на аеробуса за летището. Изненадах се колко много хора спят по летищата. Всички бяха налягали директно на земята. Постилаха си дрехи от багажа, за да им е по-топло. Някой лежаха по скамейките. Всичко беше затворено, но пък имаше много автомати за храни и напитки. Имах връхна дреха, но краката ми бяха боси. Багажа ми не беше при мен, а бюрото щеше да отвори сутринта. Унасях се, събуждах се, изкривих се на една метална седалка и ми беше студено. Понеже цял ден обикалях, а после спах седнала, сутринта установих, че краката ми са отекли. Бяха толкова подути, че не си личаха глезените. Стана ми смешно. Извървях 900 километра без да ми се подуят нито веднъж краката и на края в деня, в който се прибирах те бяха отекли и така туптяха, че чак ми ставаше лошо. Взех си багажа, преоблякох се в тоалетната, освежих се, измих си зъбите. След Камино това в какви условия си не ти прави впечатление. Знаеш с колко малко можеш и колко малко ти е нужно. Закусих като отвориха заведенията. Оказа се, че служителите на летището точно този ден са решили да стачкуват. Не разбрах защо, но в резултат опашките за чекирането и проверката на багажа и документите бяха километрични. Краката ми се подуха още повече. Вече в самолета беше и по-лошо. Притисната между тесните седалки едва издържах. Опитах се да заспя, но от туптенето в краката не можах. Нямах търпение да кацнем. На летището в София ме чакаше най-голямата изненада. Синът ми беше дошъл да ме посрещне. Просълзих се. Вече у дома бях щастлива, че се прибирам жива и здрава. Чувствах се малко странно и първите дни не знаех какво да правя. Със себе си. С ежедневието си. Постепенно всичко си влезе в ритъм. Няма как. Матрицата те завърта. Всеки ден обаче мислех за Камино. И до днес е така. Част от мен остана там. На Пътя. Ще отида пак. Но не, за да си я взема. А за да го изживея отново. По още по-неповторим начин. Защото всяко Камино е чудо. Планирам да го измина с колело. Кога? Не знам. Знам само, че ще бъде.