Камино Португез

Porto – Vila Cha /27 км.

Камино Португез да Коста започва от катедралата в Порто. Това е т.нар. крайбрежен маршрут, който обаче не минава изцяло покрай бреговете на Атлантика. Той се движи леко във вътрешността, успоредно на брега и само някои от селищата са на океана. Има алтернативни отсечки почти изцяло по плажовете, които обаче не винаги са маркирани със стрелки. Няма опасност да се объркате и ако виждате океана от лявата си страна значи сте на прав път. Последвате ли стрелките още от катедралата няма да видите морето. А първия ден е изключително красив. Не изпускайте това. Рано сутринта аз отидох отново до катедралата Се и от там през стария град се спуснах до реката. Беше мъгливо утро, но много приятно за ходене. Вървях дълго покрай река Дуеро и стигнах устието, където тя се влива в океана. Продължих покрай него. Плажовете още бяха пусти. Стигнах Motasinhos, където има пристанище и подвижен мост. Видях и първите жълти стрелки. Моста е над устието на друга река, но беше вдигнат. Знаех, че има шатъл бус, който превозва хората до другия край на моста по заобиколен маршрут. След това по Пътя се запознах с двойка от Австрия, които не знаели за автобуса и са вървели повече от два часа, за да заобиколят. След моста продължих покрай океана и стигнах до дървените рампи покрай плажовете. Това е мрежа от дървени пътеки построени върху дюните с цел да се запази флората и фауната по тях. Така хората си пазят природата и защитават екосистемата покрай брега. Няма как да не си помисля какво се случва с нашите дюни и цялото ни черноморие. Тези дървени скари са дълги километри. Местните ги използват, за да стигнат до плажовете и за разходка. Много хора си правят сутришния крос по тях. Някои са дори осветени с вградени светлини, за да се използват и вечер. Вървенето по тях не натоварва краката и не се усеща. А наоколо е изключително красиво. Гледките от този първи ден няма да забравя никога. Ето част от тях запечатани с телефона.

Алея в Порто

Отлив и мъгла

Плажна алея

Параклис на брега на океана

Дървените скари на плажа

Пилигрими

Жълтата стрелка

Рибарски къщички

Така неусетно стигнах до Vila Cha – малко рибарско селце. Стрелките ме заведоха до общинско алберге, което отваряше следобед. Още беше рано. Видях хранителен магазин и си взех някакви сладки. Свалих раницата, седнах на тротоара пред албергето и събух обувките си. Ето тези моменти са едни от най-прекрасните по Пътя. Това е свободата.. да ти е все едно какво ще си помислят хората, че си седнал на земята, че си бос, потен, прашен, рошав и се усмихваш на всичко това. Защото е хубаво, детско и вълшебно.. Не мислиш за нищо.. Важен е само момента.. И нищо, нищо друго.. Пристигна хоспиталиерото – чичко със силен дъх на алкохол, но много, много мил. Показа ми помещенията, избрах си легло, настаних се. След душ и пране на дрехите в албергето вече бяха пристигнали и други пилигрими. Докато простирах дрехите си на двора пийналия чичко ми каза, че има морски музей към албергето и ме покани да го разгледам. В малкото помещение беше събрана огромна колекция. След това отидох на плажа. Пекох се, снимах, плувах в студените океански води, вървях дълго по пясъка.. А плажната ивица нямаше край. Докъдето ти стига погледа е само пясък и море. Наблюдавах отлива, а след това и залеза. Беше много красиво.

От морският музей

Албергето за пилигрими

Релакс на плажа следобед

Отлив и залез

Vila Cha – Marinhas /35 км.

Сутринта отново тръгнах около 6 часа и отново в мъгла. Интересен е климата във Португалия покрай океана. Сутрин винаги е влажно и мъгливо. Но пък ходенето спори. Океана е много красив обвит и в мъгла, но за съжаление не стават хубави снимки. Няма слънце някъде до обяд. След това напича и става горещо. По плажовете преди обяд може да видите само деца. Много организирани групи от едва проходили до по големи имат занимания на плажа. Всяка група са с еднакви шапки или тениски. На самия плаж имат шатри и нещо като прегради от вятъра. Там учителки им организират игри. Наблюдавах много такива групи деца и останах очарована.

Децата от детските градини

Половината от този ден вървях отново по дървените пътеки покрай океана, след което Пътя ме отведе леко във вътрешността по стрелките на крайбрежния маршрут. Там маркировката беше вече много на често, минаваше покрай малки селца и ми напомни на Камино Франсез. Минах и през един по-голям град Vila do Conde. Интересното е, че от Порто до там има метро, а аз вървях вече втори ден. Спрях да закуся в едно кафе, след което се загубих. Както се лутах по улиците на града един мъж се приближи до мен и ми посочи посоката. Благодарих му, а той ми каза, че първо ме е видял в кафето. След това забелязал, че съм се объркала и решил да помогне. Каза ми, че също е вървял Камино и ми препоръча албергето в Маринас. Когато стигнах в това селце общинското алберге беше пълно и нямаше места. Друго в района нямаше. По крайбрежния маршрут няма много албергета и още от втория ден започнах да се сблъсквам с проблема с местата за нощувка. Не обичам да планирам колко и до къде ще вървя. Оставям се Пътя да ме води и за това не правя предварителни резервации. Тук обаче ми се наложи, защото в някои от населениете места дори няма албергета. Хостелите пък бързо се заемат, защото се ползват не само от пилигрими. Резервациите стават през букинг или директно по телефона. Предварително дори не бях проучила маршрута и населените места по Пътя. Така очарованието и свободата на Камино те завладяват още по-силно. Поради проблема с нощувките обаче, ми се наложи всяка вечер да чета в интернет от къде ще мина на следващия ден и колко километра бих извървяла. Това беше малко неприятно, но постепенно свикнах. В Маринас срещнах едно момиче от Германия, което също нямаше къде да нощува. Тръгнахме двете по улиците на селцето да питаме за свободни легла. Селцето е курортно и имаше много табели за стаи. Навсякъде обаче беше заето. В един момент една възрастна жена говореща само португалски ни извика във фризьорския си салон. Помислихме, че ни предлага прическа, но тя с жестове ни обясни, че на горния етаж има две стаи. Дори не ни регистрира. Разбира се нямаше и печат. Жената просто припечелва по някой лев, но ми направи впечатление, че в португалската част на Пътя ме регистрираха само по Креденсиала и никъде не ми поискаха лична карта. Още в първото алберге на испанска земя, както и на цялото ми първо Камино, регистрацията в албергета и хостели ставаше с лична карта. Според мен е редно да се иска официален документ за самоличност. Но явно португалците са над тези неща. Така в Маринас получих самостоятелна стая за 15 евро, но ми беше странно. На Камино се спи в общи помещения с двуетажни легла. Атмосферата в албергетата не може да се опише. Неповторима е. Тези места само за пилигрими са част от преживяването. И аз ги обичам, въпреки липсата на лично пространство и някои неудобства. Следобеда отново прекарах на плажа и наблюдавах отлива. Разхождах се боса по пясъка, което беше чудесен масаж за разранените ми вече стъпала. Някак неусетно водата се отдръпна много навътре. В един момент се чудиш бяха ли там тези оголили се скали или не. Не дочаках залеза тази вечер, защото умората победи. Заспах рано, за да имам сили за новия ден.

Плажа на Маринас

Marinhas – Carreco /30 км.

На Камино винаги се събуждам преди часовника. Но винаги го навивам. Така за всеки случай... защото в ежедневието ставам трудно. Обичам да вървя рано сутрин. Толкова е красиво, когато се развиделява и деня започва. Обичам да наблюдавам как се събужда природата..
Как изгрява слънцето в Португалия не видях, защото винаги е облачно и мъгливо сутрин, но пък какви залези имат само.. Боляха ме много краката и мислех да вървя малко този ден. На около 20 км. имаше по-голям град, в който имаше повече албергета и мислех да остана там. До този град вървях изцяло във вътрешността. Камино минава през красива гора напомняща на тези в Галисия. По мост без парапети се пресича малка река. Във Виана до Кастело пък се влиза по един железен мост над друга река. Въобще португалския път минава през много реки. Този мост на две нива бил проектиран от самия Айфел, но не е никак впечатляващ. Долното ниво е с релси, а горното за коли и две тесни алеи отстрани за пешеходци. Докато вървях по моста, отдолу мина влак и под краката ми силно завибрира. В града бях едва в 11 часа и реших да продължа. Дори не го разгледах. Понякога на Камино шумотевицата в големите градове ти идва в повече. Тръгнах покрай океана по алтернативната отсечка. Следваха само малки населени места и не знаех дали ще си намеря място за спане. Свързах се с познат, който в момента беше по същия маршрут, но с колело. Прати ми координати на алберге на около 10 км. Реших този път да се обадя в албергето, защото е единственото в близките селца и не исках да рискувам като предния ден. Беше станало много горещо. Вървях покрай океана, но беше пусто, защото в района нямаше плажове. Нямаше и населено място. Километри вървях сама и не срещнах никакви хора. Видях кола, която се движеше по черен път и спря до бялата дървена пътека, по която вървях. От нея излезе млад мъж. Няма да пиша какво направи този човек.. Нито какво ми мина през главата като сценарии и как сърцето ми щеше да изкочи. А как се чувствах след това дори не искам да си спомням.. Мога само да благодаря, че съм жива и здрава. Оставащите километри ми се стори, че вървях цяла вечност. Самото селце Кареко, където бях резервирала не беше по маршрута на алтернативата, а леко във вътрешността. Тук използвах и навигацията, за да стигна до стрелките и албергето. Когато пристигнах и докато ме регистрираха дойдоха две жени, които нямат резервация. Казаха им, че всичко е заето. В спалното помещение обаче бяхме само трима души. Всичко беше резервирано предварително. По-късно дойдоха и останалите. Странното обаче е, че почти не срещах пилигрими. И това не беше единствения път, когато с километри вървях без да виждам никакви хора. В същото време албергета и хостели бяха пълни. Комерсиализацията на Камино обаче е тема за друг разговор. Този ден за мен беше много тежък емоционално. Минаха ми и мисли какво въобще правя тук.. че това не е никакво Камино, а просто туристически маршрут.. Което донякъде наистина е така. Тези алтернативни отсечки покрай океана нямат никаква история. Самия крайбрежен маршрут също. Има легенда единствено за централния португалски път, по който някъде около 14 век е минала кралица Изабела Португалска, за да се поклони на апостол Яков. Първото Камино мечтаех дълго и планирах много. А това реших бързо и импулсивно. Истинското Камино за мен е класическият маршрут от Франция. Тръгнах по португалския път заради красивите гледки, океана и за да разгледам страната. Още като тръгнах нагласите ми бяха по-туристически. Въпреки това се надявах да открия духа на Камино и тук. След случката по-рано бях загубила надежда. Но както казват който търси, намира. Открих Камино и в Португалия, но определено не беше по плажовете. Открих го тук. В това алберге в Кареко. В атмосферата.. В отношението.. В онова, което витае във въздуха.. В онова, което не се описва, а се усеща със сърцето.. В коритото за пране на двора.. В конете разхождащи се свободно покрай нас.. В мириса на обор.. В залеза, който всички гледахме запленени от терасата.. В мелодията от китарата, на която свиреше едно момче.. В песента, която си тананикаше друго.. В чашата с вино.. В усмивките.. В аромата на паста от кухнята.. В люлеещия се хамак.. В тихите разговори.. В умората.. В тишината.. В песента на щурците.. Това е Камино.. Преди броени часове мислех да се откажа,но заспах щастлива и решена да продължа. Така сме ние мечтателите.. Един от любимите ми цитати, защото се преоткривам в него гласи: „Ние мечтателите, сме упорити. Ако днешния ден не е минал добре, ще опитаме отново утре, за да сме щастливи.“

Карта на португалското Камино

Моста на Айфел

Албергето в Кареко

Двора на албергето и пилигримските обувки ;-)

Залеза и океана в далечината

Carreco – A Guarda /24 км.

Сутринта отново тръгнах по стрелките. Вървях по-бавно, за да не съм сама. След вчерашната случка се притеснявах, а и стреса не беше отминал напълно.. Важното е, че успях да се събера и да продължа. Запознах се с двойка от Австрия, които бяха в албергето вечерта. Те също са вървели класическото Камино и споделяха мнението ми за португалското. Просто не е същото и май почти всеки вървял Франсез го усеща. Пихме кафе и ядохме пастейши в първото отворило кафе. Вървяхме заедно още известно време, но след това те изостанаха. Беше ми трудно да вървя бавно. Някак ми е непривично. Просто следвам моето си темпо. Неусетно стигнах до Caminha. Това е последното португалско градче по този маршрут. Камина ме впечатли с цветята. Толкова много украса от цветя имаше в това градче. Центъра беше много оживен. Имаше много хора. Купих пликове и марки от там и изпратих картички до България. Мислех да обядвам в градчето, но някак близостта на Испания ме привличаше като магнит. Естествената граница между Португалия и Испания е река Миньо. Реката е широка и в тази и част няма мост. До испанския бряг се отива с ферибот. Отбих се в туристическия център да попитам за разписанието на "ферито". Оказа се, че този ден не се движи заради отлива. Насочиха ме към заведение на брега за taxi-boat - лодка-такси. Имаше опашка от пилигрими. Билета беше 5 евро и понеже лодката е една се чака. Когато си купувах билет ме попитаха искам ли да се кача веднага с друга група, при която има още само едно място. Разбира се исках. Качих се в лодката, а в нея бяха 4 момчета с велосипеди. Същите онези момчета, които срещнах пред катедралата в Лисабон преди седмица. Невероятно! Отново ги снимах. И те мен. На брега си разменихме WhatsApp и после си препратихме снимките. А на лодката беше страхотно и много забавно. Когато стъпих на испанска земя, се почуствах като у дома. Продължих по стрелките. На една пейка видях италианката Стефания. Все още не я познавах. Поздравихме се само и аз продължих. По-късно седнах под едно дърво да обядвам каквото си носех в раницата и тя ме размина. Пак се поздравихме. После я настигнах и вече се заговорихме. И тя се е опарила от липсата на места за нощувка и бързаше да стигне албергето в А Гуарда, което беше общинско и без резервации. Стигнахме до там заедно. Албергето е в едно училище. Отваря обаче чак в 4 следобед и въпреки, че загубихме един час от деня заради часовата разлика между Португалия (2 часа преди Бг) и Испания (1 час преди Бг) пак имаше много време. Понеже в общинските албергета не е разрешено да се правят резервации, пилигримите се настаняват по реда на пристигането им. Ако отидеш да се разходиш и се върнеш по-късно може да останеш и без легло. За това ние останахме в двора на училището с още няколко пилигрими. Всички споделяхме емоции и снимки от пътуването с моторната лодка по реката. Като деца радващи се на нова играчка. Слънцето печеше силно и умората ни надви. Лежахме на цимента и по пейките в двора на това училище. Но бяхме щастливи. Толкова обичам този скитнически живот на Камино. Само там можеш така небрежно да захвърлиш обувки на страни, да легнеш на земята и да заспиш. След като албергето отвори се настаних, взех душ и изпрах дрехите си. Стефания ме покани да отидем заедно на плажа. А Гуарда е първото испанско градче по португалския път. И е много красиво. Има хубав скалист плаж. Океанската вода не беше толкова студена този ден и се къпахме. Със Стефания се разбрахме до къде да вървим на следващия ден и си направихме резервация. Болката в краката ми се увеличаваше и това ме притесняваше. Но бях щастлива, че съм отново в Испания. Някак тук се чувствах по-сигурна и защитена. Толкова за португалската част на маршрута. Въпреки онази негативна ситуация Португалия ме плени и знам, че ще посетя отново.

От лодката такси

Групата велосипедисти от Лисабон

Вече в Испания и красивата област Галисия


Евкалиптова гора

Плажна алея в А Гуарда

Пилигримският ми паспорт

A Guarda – Baiona /32 км.

Сутринта Стефания тръгна преди мен. Аз чаках да започне да се развиделява. Бяхме си резервирали хостел в Байона и се разбрахме да се видим там. Целия ден вървях покрай океана и беше много, много красиво. В едно селище Oia на самия бряг се намира манастира Санта Мария де Оя. Изглежда внушително надвесен над океана. Бях там рано сутринта и църквата към манастира още беше затворена. По някое време настигнах Стефания. Повървяхме малко заедно и отново се разделихме. Преди Байона стрелките се изкачват по един хълм с невероятна панорама към океана. Реших да мина по него въпреки болката в краката. И не съжалих. Толкова е красиво..

Испанското крайбрежие

Манастира Санта Мария де Оя

Този ден трябваше да извървя около 30 км. до набелязания град. Краката ме боляха още от сутринта и километрите ми се сториха поне 300. И на първото Камино имах периоди със силни болки, но сега си мислех, че никога не са ме болели толкова. Последните километри едва вдигах краката си от земята, за да направя крачка. Все едно бяха от стомана.. толкова ми тежаха. Не че имаше къде другаде да остана да нощувам преди Байона, но се ядосвах за това, че съм принудена да си правя резервации. Както и да е. Със сетни сили се добрах до хостела. Не знам как успях да се изкъпя и изпера. Хостела беше с много хубави двуетажни легла като на всяко легло имаше перденце. Това някак създаваше чувство за уединение. Стефания предложи да излезем да разгледаме града. Казах и, че не се чувствам добре и ще си легна. Беше изключително горещо, но мен ме втресе. Намерих една олекотена завивка и се завих през глава. Болеше ме всичко по тялото. Имах температура и умирах от студ. Нося си нурофен и изпих един. Не знаех какво се случва с мен, но се страхувах, че трябва да се откажа. Помислих си, че ако се наложи мога да прескоча един етап с автобус. Опитвах да се успокоявам, че няма да е фатално и много пилигрими го правят. Но аз съм от тези, които искат на всяка цена да си извървят всяка крачка. Мислих си как подценявах този маршрут не само, защото е сравнително равен. Бях извървяла повече от 900 км. на първото ми Камино до Сантяго и след това до океана. Вървях цял месец. А сега десетина дни си казвах, че все някак ще извървя. Но проблемите с краката започнаха още от втория ден. Въпреки, че се грижих много за тях, защото знам какви затруднения ми създават. Болката беше поносима до този ден. Обикновено след почивката вечерта, на следващия ден започваха да ме болят повече чак към края на етапа. Този ден обаче още сутринта боляха. Вече не бях сигурна дали ще се възстановя до следващата сутрин. Така в мрачни мисли съм заспала. Събудих се цялата в пот. Треска вече нямах. Чувствах се много слаба, но си обух сандалите и излезнах. Точно пред хостела видях автобусна спирка. Там спираха автобусите за Виго. Най-големият град в Галисия и следващата ми спирка по Камино. Не исках да го правя, но ако се наложи поне знаех от къде да взема автобус. Куцукайки стигнах до пристанището на градчето. Имаше някакво състезание по плуване, много музика и веселие. Града празнуваше нещо, но не разбрах какво. Байона ме очарова. Мисля, че е най-красивия град по Пътя. От там си купих сувенирчета и шапка с голяма периферия срещу слънцето. Шопинга ми подейства като терапия и настроението ми се разведри. Снимах красивите плажове, ядох сладолед и гледах състезанията на плувците в неопрени. После вечеряхме заедно със Стефания и си направихме резервация за Виго. Там също няма албергета и запазихме хостел. Преди да заспя се помолих сутринта да се чувствам добре и да продължа.