Мисли за Камино..

Лято.
Обичам лятото. Защото на лято мечтите са цветни. Защото се сбъдват някак си лесно. Моето лято започна с Камино. Камино е път, който променя мислите, възприятията и вътрешния ти свят. Изминаваш го с краката си и всичкия багаж на гърба. Не тежи. Да знаете. Два чифта гащи и чорапи не са много. Онзи другия багаж. В главите ни. Тежи повече. Защото си го трупаме с години и си го носим ежедневно. И не само тежи. А и пречи. На взаимоотношенията ни, на преценките и изборите ни. Аз си го разтоварвам на Камино. Или поне част от него. И ми олеква. Много. Осезаемо е. И започвам да летя. Летя в мислите, чувствата, плановете и мечтите. Летя и сбъдвам. Това е Камино. Духовен път с много силна енергия. Преди две години извървях класическия Френски път. Това лято реших да извървя друг маршрут. Камино е мрежа от пътища водещи до Сантяго де Компостела в Испания. Сега вървях по така наречения Португалски път. Тръгнах от Порто. Толкова красив и романтичен град. Пътя минава покрай океана. Така величествен и необятен. Един ден бурен, друг тих и смирен. Така променлив като чувствата в мен. Защото на Камино мислите текат като река. Първоначално някак разбъркано и нелогично. След това се подреждат. Осмисляш ги. Водят те в правилната посока. Помагат ти да вземеш правилните решения и да разчетеш правилните знаци. За това на Камино е най-добре да си сам. Да се скиташ, да се губиш, да се търсиш и да се намираш. Не буквално разбира се. Пътя помага да се преоткриваш. Да се загубиш там опасност няма. Водят те жълтите стрелки. Навсякъде са. По дървета, по сгради, по асфалта, по камъни, по огради.. и така до Сантяго. Сутрин ставаш рано. Събуждаш се още преди алармата. Раницата е готова от вечерта. Дрехите на теб също. Облечени са чисти преди да заспиш. Вторият чифт. Първия си ги изпрал при настаняването. Нямаш пижама. Излишен лукс. Прибираш само спалния чувал и тихичко излизаш от помещението. Някои още спят. Други като теб се приготвят за път. Да, спи се в общи помещения с множество двуетажни легла. Общи са баните и тоалетните. Всичко обаче е чисто и поддържано с любов. Хоспиталиерите на много места са доброволци. Има и частни албергета. Така се наричат местата за нощувка. Но и там работят хора със сърца. Хора докоснати от магията Камино. Обуваш обувките. Нарамваш раницата. Все още е тъмно,но тръгваш. По стрелките. Пътя те води. Пред теб виждаш друга фигура на човек с раница. Пилигрим. Като теб. Много сте. Хора от цял свят. Привлечени от този свещен път. И вървиш. Крачка след крачка. Километър след километър. И ти е хубаво. Толкова хубаво. Не се описва с думи. Скоро се съмва. Картините пред теб се менят. Красиво е. Природата те омайва. Някак неусетно си извървял десетина и повече километра. Виждаш отворено кафе на самия път. И много пилигрими. Сядаш и ти. Сваляш раницата и обувките. Отпиваш глътка кафе. Разтриваш стъпалата. Всички се усмихват. Разговарят. Въпреки различните езици хората тук трептят на една вибрация. И това им стига да се разбират. Дори и без думи. След кратка почивка тръгваш отново. Понякога като се подминавате някой може да те заговори. Питате се нормални за запознанство въпроси. С друг може да повървите заедно известно време. С някой дори може да станете близки и да се разбирате къде да нощувате, за да се видите отново. Продължаваш да вървиш. Следваш стрелките. Пътя е разнообразен. Горски пътеки, черен път, градски алеи, асфалт.. Има от всичко. През селца, големи градове, паркове, гори, ниви, лозя.. Вървиш и се наслаждаваш на всичко около теб. Слушаш песните на птичките, ромоленето на поточета, блеенето на овце.. Шума на вълните, когато си покрай океана.. В населените места се смесваш с местните, усещаш техния начин на живот, опознаваш тяхната култура. Обогатяваш душата и сетивата. Няма по-голямо богатство. Хората те поздравяват. Винаги. Пожелават ти Buen Camino. Ще те упътят ако си объркал посоката. Защото всички знаят какъв си и къде отиваш. Пилигримите освен по големите раници се познават и по мидените черупки. Носят ги, за да ги закрилят по Пътя на Сантяго. Продължаваш да крачиш. Времето няма значение. В пек и в дъжд пилигрима върви. Всеки ден си в различно населено място. С всеки ден се приближаваш все повече до Сантяго. Колко ще извървиш днес решаваш сам. Когато си твърде изморен или просто защото искаш да спреш. Албергета за пилигрими има много и на често. Срещу не голяма сума получаваш легло. Отново сваляш раницата и обувките. Болката в краката след извървените километри може да е много силна. Може да са се появили и пришки. Но това не може да те откаже. И утре ще продължиш напред. Първото нещо, след като се настаниш е да свалиш всички дрехи от себе си и да вземеш душ. Живителен е. След него отиваш на двора, където най-често е определеното място за пране. Изпираш дрехите, за да може да изсъхнат до сутринта. Ако са още влажни просто ги закачаш за раницата и изсъхват докато вървиш. След дежурните душ и пране, лягаш на леглото и си вдигаш краката, за да починат. Усещаш как туптят. Въпреки умората не лежиш дълго. Защото си в нов град или селце. Защото си пътешественик по душа и искаш да видиш и разгледаш всичко. Защото по Камино има множество храмове, древни църкви, замъци, мостове, паметници и други свързани с историята на Пътя. За храна има заведения предлагащи специални пилигримски менюта. Във всяко алберге пък има оборудвани кухни и столова. Може да си напазаруваш от хранителните магазини и да си приготвиш каквото пожелаеш. Най-често пилигримите се събират на групи и си готвят паста или други бързи ястия. Вечерите в двора на албергетата са най-приятни. Всички си говорят, смеят се, разказват си истории. Неповторима е тази атмосфера. В десет загасват светлините. И заспиваш. Блажено. Още щом допреш глава на възглавницата. Умората е голяма. Трупа се ден след ден. Не само от извървените километри и тежката раница. И от емоциите. Защото са силни и в големи количества. Толкова много емоции.. толкова много.. Но умората на Камино е сладка. И мечтана. Дори и след като се прибереш у дома няма ден, в който да не си спомниш нещо свързано с Пътя и да не мечтаеш да отидеш пак. Накратко това е един ден по Пътя. И отново е сутрин. Около шест. И пак вървиш. Крачиш към Сантяго. Но когато го наближиш ти става тъжно. Защото пилигримския ден е колкото простичък, толкова и вълшебен. Магията е в свободата. В полета на душата ти. В това безвремие, което ти дава Камино. И не искаш да свършва. Крайната точка е една Катедрала. Катедралата на Свети Яков. Стрелките те водят пред нея. А тя е величествена. Красива е. Но не това те разтърсва. Когато за първи път стигнах до тази Катедрала след месец по пътищата на Испания бях толкова щастлива и удовлетворена. Тръгвайки пеш още от Франция, Сантяго ми се струваше толкова далечен и непостижим. Не знаех дали ще мога да извървя тези 800 км. Но успях. Енергията на Камино ме водеше напред. Второто ми Камино беше много по-кратко, около 300 км., но емоционално и физически бих казала по-трудно. И когато застанах пред Катедралата очите ми се напълниха със сълзи. Плаках толкова много без ясна причина за това. Беше пречистващо.. След това се чувствах толкова спокойна и смирена.. Камино ми дава много. Толкова много, че продължавам да го мечтая. Пътя е благословия. Пътя е дар. Докоснеш ли се веднъж до тази магия оставаш в неин плен завинаги. Привлича те като магнит. Спираш да се питаш защо. А и няма нужда. Защото щом Пътя те призове, Вселената подрежда нещата така, че да ти се случи. А да ти се случи Камино е прекрасно. Да ти се случи два пъти е вълшебно. И както казва Паулу Коелю, който също е извървял Пътя:
"Ако едно нещо се случи веднъж, не е задължително да се повтори, но случи ли се два пъти, то със сигурност ще се случи и трети път." (Алхимикът), то и аз вярвам, че ще ми се случи отново.